“Защо вървя заднишком ли? – възкликна Пипи – Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да живее, както си иска?”

Когато най-малко очаквате на помощ, безотказно, идват кутия бонбони, бутилка вино или… позабравените цитати от някоя детска книжка. 

Ако обърнем поглед към детството си, ще се сетим за десетки приказни герои, които ни учат на добро, на това как трябва да живеем щастливо и кои са значимите неща в живота ни. Не е нужно да търсим високопарни думи или сложна терминология за това да опишем колко простичко устроен е животът. Единственото, което трябва да правим е да го живеем – без излишен патос, без крайности, без това да сме обвзети от странно чувство да контролираме чуждите животи и всичко случващо се във Вселенската шир. Защото ние сме много малка прашинка, но с много голяма привилегия – мислим, чувстваме, живеем. 

Днес ще си припомним за любимата от детството ни Пипилота и нейните незабравими мъдри мисли и цитати. Защото, както вече казахме, всичко е много простичко и не е нужно да го усложняваме. 🙂 

• “То наистина не си заслужава — каза Пипи. — Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход. – Пък и не умеят да си играят — отбеляза Аника. — Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш! – Кой е казал, че трябва, възрази Пипи. — Ако не се лъжа, тук някъде има едни хапчета… Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат.”

• “— Бих искала да купя 4 литра люкарство — каза Пипи.

— Какво лекарство? — нетърпеливо попита аптекарят.

— Предпочитам такова, дето лекува болести.

— Какви болести? — попита аптекарят още по-нетърпеливо.

— Хм, ами да помага срещу коклюш, мехури по краката, болки в корема, червен вятър и ако случайно си напъхаш бобено зърно в носа и ей такива работи. Би било добре, ако с него може да се полират и мебели. Изобщо да бъде едно превъзходно люкарство.”

• “— Пипи — каза задъхано Томи, защото беше тичал много бързо. — Пипи, искаш ли да дойдеш с нас на цирк? 

— Мога да дойда с вас къде ли не — каза Пипи. — Но дали мога да дойда на цирк, не знам, защото нямам представа какво е това цирк. Боли ли там? 

— Колко си смешна — засмя се Томи. — Как ще боли! Знаеш ли колко е весело. Коне и палячовци и красиви жени, които ходят по въже! 

— Но струва пари — каза Аника и разтвори ръчичките си, за да провери дали лъскавата монета от две крони и двете по 50 йоре са още там. 

— Аз съм богата като вълшебник — заяви Пипи. — Все ще мога да си купя един цирк. Макар че ще стане тясно, ако имам повече коне. Палячовците и хубавите жени някак ще набутам в килера. Но тая работа с конете ще бъде по-трудна. 

— Щуротии! — каза Томи. — Кой ти казва да купуваш цирка? Трябва да си платиш, за да гледаш, разбираш ли? 

— Гледай ти! — възкликна Пипи и зажумя. — Та нима гледането струва пари? А аз по цял ден се разхождам и зяпам! Кой знае колко пари имам да давам за това!

След малко тя внимателно отвори едното си око и започна да го върти на всички страни. 

— Да струва колкото си ще — каза тя, — но просто трябва да погледна! 

Най-сетне Томи и Аника все пак успяха да обяснят на Пипи какво е това цирк и тя отиде да вземе няколко златни парички от своята чанта. После си сложи шапката, голяма колкото колело, и тримата се запътиха към цирка. Навалицата се блъскаше пред купола, а пред гишето за билети се виеше дълга опашка. Постепенно дойде ред и на Пипи. Тя вмъкна глава в прозорчето, впери поглед в добродушната стара дама, която седеше зад гишето, и попита: 

— Е, колко струва да те погледа човек? 

Но старата жена беше чужденка, тъй че не разбра какво й каза Пипи, а отвърна: 

— Малко момиче, штрува пет крона на хубав място, три крона на по-лош място и една крона на правостоящ. 

— Аха — каза Пипи, — но тогава ще обещаеш да ходиш и по въже.

Тук се намеси Томи, който обясни, че Пипи иска билет от по-евтините. Пипи подаде една златна паричка и старата жена я заоглежда недоверчиво. Дори я захапа, за да се убеди дали наистина е златна, и едва тогава Пипи получи своя билет. Освен това получи и много сребърни пари като ресто. 

— Какво ще ги правя тия грозни малки бели монети? — негодуваше Пипи. — Я си ги задръж, а аз ще те погледна два пъти. На правостоящ.”

• “В този миг през портата нахълтаха двама полицаи в пълна униформа. 

— Ой — възкликна Пипи, — и днес май че ми върви. След плодов крем най-много обичам полицаи.

И тръгна към тях с грейнало от радост лице. 

— Ти ли си момичето, което се е настанило във Вила Вилекула? — попита единият полицай. 

— Напротив — отвърна Пипи. — Аз съм една мъничка лелка, която живее на третия етаж в другия край на града. 

Тя само искаше да се пошегува с полицаите. Но те решиха, че това никак не е смешно, и й казаха да не бъде нахална. После й съобщиха, че добри хора в града са уредили да й се даде място в детски дом. 

— Аз вече си имам място в детски дом — каза Пипи. 

— Така ли, уреди ли се вече? — попита единият полицай. — Къде е този детски дом? 

— Тук! — отвърна гордо Пипи. — Аз съм дете, това е моят дом и следователно е детски дом. В него имам място, и то много място. 

— Мило дете — усмихна се полицаят. — Не можеш да разбереш. Ти трябва да идеш в истински детски дом, където ще се грижат за теб. 

— Може ли човек да си заведе кон във вашия детски дом? — попита Пипи. 

— Не, разбира се — отвърна полицаят. 

— Така си и мислех — каза мрачно Пипи. — А маймуна? 

— Ами! Как може! — Аха — каза Пипи, — тогава търсете си другаде деца за вашия детски дом. Аз там няма да ида. 

— Ти не разбираш ли, че трябва да ходиш на училище — каза полицаят. 

— А защо трябва да ходя на училище? 

— За да се учиш на разни неща, естествено. 

— Какви неща? — настояваше Пипи. 

— Най-различни — отговори полицаят. — Цял куп полезни неща, като например таблицата за умножение. 

— Девет години съм се справяла без някакви си таблици за уморение — каза Пипи. — Така ще си карам и занапред. 

— Помисли си обаче колко тежко ще ти бъде, ако останеш неука. Нали когато пораснеш, някой може да те попита коя е столицата на Португалия и няма да знаеш какво да му отговориш?

— Как да не зная какво да му отговоря — възкликна Пипи. — Ей така ще му отговоря: «Щом като толкова ти се е приискало да узнаеш коя е столицата на Португалия, съветвам те да напишеш едно писмо до Португалия и да попиташ!» 

— А няма ли да ти е мъчно, че ти самата не знаеш това? 

— Твърде е възможно — допусна Пипи. — Понякога нощем, когато съм будна, ще се чудя и мая: «Ееех, как ли се казва столицата на Португалия?» Но в края на краищата човек не може да се забавлява — продължи Пипи и за разнообразие застана на ръце. — Между другото била съм в Лисабон с баща си — продължи тя, както си стоеше с главата надолу, защото и така можеше да говори.”

•  “Седя си в моята самота и така се надлъгвам със себе си, че да ти е драго да ме слушаш. Онази вечер, когато си легнах, скалъпих една опашата лъжа за някакво теле, което умее да плете дантела и да се катери по дърветата, и знаете ли, вярвах си на всяка дума! Това се вика добра лъжа.”

•  Но, Пипи, каза Томи, – можеш ли да свириш на пиано?

– Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала – отвърна Пипи. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения.”

•  “Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите.”

• “Виж, госпожице, когато имаш майка, която е ангел, и баща, който е негърски крал, а самата цял живот си управлявала моретата, не можеш да знаеш как да се държиш в училище сред всичките тия ябълки и таралежи.”

• Защо вървя заднишком ли? – възкликна Пипи – Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да живее, както си иска?”

• “Най-важното за малките деца е да знаят ред. Особено, ако сами си го определят.”

• “- Какво пише там? – заинтересува се Пипи.

– Пише: “Страдате ли от лунички?” – обясни й Аника.

Тя бутна вратата и влезе в магазина, последвана от Томи и Аника. На щанда стоеше възрастна дама. Пипи тръгна право към нея.

– Не! – заяви решително тя.

– Какво обичаш? – попита дамата.

– Не! – повтори Пипи.

– Не разбирам, какво искаш да кажеш – учуди се дамата.

– Не, съвсем не страдам от лунички! – заяви Пипи.

Едва сега дамата проумя, но когато се загледа в Пипи, не можа да се въздържи и възкликна:

– Но, мило дете, цялото ти лице е обсипано с лунички!

– Ами, че да! – отвърна Пипи. – Но не страдам от тях, а си ги харесвам! ДОВИЖДАНЕ!”

• “— Защо държиш кон на верандата си? — попита Томи. Всички коне, които знаеше, живееха в конюшни. 

— Хм — отговори замислено Пипи. — В кухнята само ще ми се пречка, а пък в гостната не го свърта.”


Усмихнете се! Единственото сложно нещо в този живот са хората 🙂

Няма коментари

Оставете коментар

Еmail адресът ви няма да бъде публикуван с коментара.

Този сайт използва Akismet, за да редуцира възможностите за спам . Научете как се съхраняват и се оперира с данните нужни за коментар .

© 2017-2018 Sublime Media Room, Всички права запазени.

Inline
Inline