Реклами

Денят, в който родих за втори път и забравената “болка”


За всяка жена, достигнала до етап от живота си, в който осъзнато чувства, че е готова да стане майка – раждането се превръща в гореща тема, вълнение и повод за много размисли. 

Когато вече в коремчето ти живее малко човече, което диша заедно с теб, чувства, заедно с теб – тогава нещата изглеждат по много различен начин. 

И ако това е първото ви "бременеене" и всичко ви се струва странно далечно, а понякога страшно, то при втора бременност вървите по един, вече отъпкан път. Но, всичко се случва по различен начин още с появата на двете чертички на теста, първия преглед, съобщаването на голямата новина пред близките, протичане на самата бременност и симптомите ѝ, докато дойде моментът! 


И ако във всички форуми, групи и "тайни" родителски общества е препълнено със спорна информация кое е по-добре, как трябва да се случва и защо, тук е мястото да отбележа, че колкото по-малко активност и присъствие има една бременна в такива пространства – толкова по-прекрасна и лека е бременността ѝ. А раждането, без да си кривим душите – то е от болезнено, по-болезнено до най-болезнено – секцио или нормално – боли! Дали ще са контракции, шевове или каквото и да е- боли и няма второ мнение по този въпрос! И това същност е най-хубавата болка в целия свят!

Когато раждах за пръв път нямах база за сравнение – всичко беше мълниеносно бързо за мен и губих представа кое е реалност и кое плод на въображение ми в моментите преди същинското раждане да започне. 

Когато родих за втори път, болките бяха по-продължителни. Притесненията бяха по-големи, вълнението беше по-осезаемо, защото знаех какво се случва – и радостите, и страховете бяха в пъти по-големи. 

Болеше, обикалях в кръг родилната зала, акушерката ми повтаряше само как да дишам и какво да правя, аз се надявах раждането да започне, но болката беше непоносимо силна, за да се случи това толкова рано! Трябваше да се засили поне още с 10 по скалата на Рихтер! Да, на Рихтер, защото накрая се тресях от болка, а очите ми се затваряха между контракциите с надеждата да ми дадат само една минутка да поспя – все пак цяла нощ прекарах в будно състояние да броя минутите между две контракции и да показвам завидни математически умения в изчисляването на цикличност и повтаряемост от интервали и продължителности. 

Уви, никой не ми даваше право да спя. Дори само една минутка – толкова мечтана! Не ми даваха възможност и контракциите. Аха да затворя очи и всичко отначало – дишай, дишай, дишай… колкото и да дишаш – с дишане не минава. Не върви и да извикаш или да теглиш една дълга на болката или някого, който те е ядосал предния ден – цял екип доктори седят и те гледат! И чакат спокойно! Това те изнервя…. Боли те и си псуваш наум , докато се тресеш , а акушерката те насочва спокойно как да дишаш. Идва ти да я хамалосаш с нещо заради спокойствието, с което говори – теб те боли, а тя седи без участник към болката ти! Мислиш си – как може да е толкова безчувствена?! Поне малко не ѝ ли е мъчно?! Защо не страда заедно с мен?! Все едни такива мисли, които те карат да гледаш на човека отстреща като на най-лошия в целия свят, а всъщност – и да плаче, и да се тръшка – няма да намали болката ти! А и няма "вина" за нея! "Виновникът" чака някъде отвън, върти се и той в кръг – е, без да го боли, но сигурно и на него всеки му е черен в този момент, а кръвното му подскача нагоре надолу сякаш се е качило на бънджи. 

И ето – моментът идва. "Запретват всички ръкави" и се почва. Раз- два – три…. 


Чуваш плача на най-голямата си нова любов! Толкова адреналин минава във вените ти, че дори умората е безсилна пред това чувство и се отказва да те "повали". Лежиш с две марли на челото, напоени със студена вода, ръцете и краката ти са отпуснати сякаш в безтегловност, не можеш да помръднеш, а сърцето ти бие лудо! 

Очите ти виждат малката рожба, а мозъкът е блокирал от толкова много щастие и не може да асимилира картината. В този момент ти минава една мисъл "Е няма ли още контракции?! Само толкова ли беше?!" и се чудиш наистина ли толкова леко мина всичко?!

– Не ти беше леко! Измъчи се! 

Чуваш загрижения глас на акушерката, която до скоро искаше да хванеш за косите и изкараш от залата, а сега стои като ангел над теб! Тази прекрасна жена, която за миг не пусна ръката ми! Любов изпълва сърцето ви….

И да… само толкова е! Една забравена болка, която оставя щастие за цял живот! 

А ако някой пита дали не бях подготвена, че ще боли, след като съм раждала веднъж – да, бях забравила, че само толкова боли! 🙂

Реклами
Няма коментари

Оставете коментар

Еmail адресът ви няма да бъде публикуван с коментара.

© 2017-2018 Sublime Media Room, Всички права запазени.