Реклами

Димитър Талев – подбрани цитати

Димитър Талев е български писател и журналист, активен народен представител, лауреат на “Димитровска награда” за 1959 г. и носител на орден “НРБ”. Той е един от признатите класици на българската литература, чийто творби са преведени на над 20 езика. Автор е на прочутата тетралогия, включваща романите “Железният светилник”, “Преспанските камбани”, “Илинден” и “Гласовете ви чувам”. Творчеството на Талев дава фундаментален принос в развитието на националната историко-психологическа проза, създавайки традиции в тълкуването на българската душевност, характер и поведение в тяхната устойчивост и динамика в историческия процес.

Тук ще прочетете няколко подбрани, вдъхновяващи и безценни цитати от неговите вечни произведения:

“Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!”

“Което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си, намира го с душата си.”

“Човек не бива и не може да живее само за себе си.”

“Аз не се плаша, ако ми е отредено да живея в бедност и мъка. Който веднъж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси. С това, което върша сега, аз храня душата си.”

“Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.”

 “Никога не ги карай да те обичат, дете мое… Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински…”

“- Не, не е от това. Не съм настинал. Тука – посочи той гърдите си, – Тука нещо се скъса.”

“Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.” 

“Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.”

“Винаги ще има още една възможност, още едно приятелство, още една любов, една нова сила.”

“И защото мислеха един за друг, те не смееха да се погледнат.”

“Всеки народ е велик за себе си. И гърците са били, а ние не сме ли били? Научи миналото на своя народ, за да се гордееш.”

“Прекалено трезв народ сме или по-точно, живели в мъка от векове, ние не умеем да се радваме.”

“Щом си слаб и се боиш от людете, тогава те стават по-зли.”

“Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.”

“Виното е масло в светилника и човек вижда по-ясно. Господ го е създал наравно с хлеба, който храни телото, а виното е огън в сърцето и дава крила на ума.”

“И нейната обич беше като светлина, която огрява душата и нищо не иска, с нищо не дотяга, за нищо не моли ни с поглед, ни с дума, не чака, не заплашва. Аз съм тук и те обичам — може би си мислеше тя сега, едва привела глава под тежестта на косите си, които сега, в сянката, изглеждаха тъмни и още по-буйни над челото й.”

“Не бе я виждал отдавна, от дълги месеци, струваше му се понякога, че я забравя, че бе потиснал и надвил слабостта си към нея, сладостното учудване и възхищение от хубостта й; че бе пречупил замайващата сила, която се излъчваше от нея и държеше като с ръка сърцето му, топла и нежна ръка, но непреодолимо силна. Той бе се лъгал. Едва бе успял да покрие, да потисне всичко това под някаква тънка, крехка покривка, чуплива като тъничък ледец през тревожните предпролетни нощи, който се стопява още под първите слънчеви лъчи, както сега под нейния открит, бистър поглед.”

 “Такава е човешката душа, понякога като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка, такова е и човешкото сърце, не престава да тупти, докато има в него макар и само една искрица живот! Такъв е духът човешки, минава през вода и най-силен огън.”

 “За свободата си ще се боря с всички сили.” 

“Майка. За нея не ще има веке ни мир ни сън.”

 “Трудно е да се разделя човек с това, което до днес, до тоя час е било негов живот. Нещо се къса, нещо се разкъсва в човека…”

“Страхът е слаба опора за човешкото сърце, със страха върви и всяко друго зло.”

 “Имаше той още една опора, докато трепереше от слабост тялото му — Ния. Чуждата, далечна жена… Няма да я види вече никога! Как ще я види сега, в тъмницата или по късия път до бесилката?… Но той я любеше, знаеше я, бе я виждал толкова пъти, гласът й звучеше и сега в ушите му, той се бе докосвал до ръката й — малка, мека и топла.. Всичко това сега беше в сърцето му, като някаква сладостна мъка и топлина, която се бореше да стопи леда на смъртния ужас…”

“Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.”

Реклами
Няма коментари

Оставете коментар

Еmail адресът ви няма да бъде публикуван с коментара.

Този сайт използва Akismet, за да редуцира възможностите за спам . Научете как се съхраняват и се оперира с данните нужни за коментар .

© 2017-2018 Sublime Media Room, Всички права запазени.