Христо Шопов: Човек трябва да поиска всичко, за да получи достатъчно

След поредното представление на “Всичко или нищо” съм в приятната компания на Христо Шопов – актьор, с отличителна индивидуалност, оставящ трайна следа в театралното и киноизкуството. С всеки свой образ, с всяка своя игра. Роли – емблематични и запомнящи се. Талант, достоен за възхищение!

В последната една година, театралната публиката го среща като Марто от “Всичко или нищо“, Джордж в “Догодина по същото време” и Джон Олдман – “Човек от Земята“.

Разбира се, не мога да пропусна и любимия на хиляди българи сериал “Дървото на живота”, където Христо дава живот на героя си Йордан Вълчев.

Навсякъде различен и по много себе си!

Тридесет години след филма “Вчера”, днес, повод за нашата среща е театърът и предстоящото му национално турне, за което ще говорим малко по-късно.

Здравей, Христо! Преди всичко искам да ти благодаря, че прие поканата за този разговор!

Ти си независим актьор и връщайки се назад във времето – какви страхове и притеснения се наложи да преодолееш, за да вземеш това решение?

– Има някакви страхове със сигурност. Причината да бъда независим или свободен, без значение как ще го наречем, е че прекарах десет години в театър “София”, в очакване да ми се случи нещо, което така ѝ не се появи.

В този период, каквото и да ми се случваше в театъра, беше извън театър “София”. Така, в един момент реших, че не желая да бъда на заплата и ще поема риска да бъда свободен. А има риск, защото колкото и да е малка заплатата в театъра – тя е сигурна и човек по някакъв начин свиква да разполага с възможностите си.

Когато си свободен – всичко зависи основно от теб. Условно казано… Трябва да бъдеш инициативен, да търсиш възможности, проекти, да мислиш в тази посока, но трябва да можеш и да чакаш, защото актьорската професия, в голяма степен, е очакване на телефона да звънне.

Колко силно човек трябва да вярва в себе си и колко силно ти повярва, за да направиш тази крачка?

– Това не беше спонтанно решение, нито свързано с някакви страшни вълнения… В един момент на човек му писва и предпочита да не бъде служител.

Има една “теория”, че човек трябва да излезе от зоната си комфорт тогава, когато иска да постигне успех и щастие. Решението ти свързано ли бе с излизане от това “пространство”?

– Не, в никакъв случай! Аз никак не се чувствах комфортно, играейки едно или две представления месечно в годините, в които трябваше да работя много. Това беше времето след филмите “Вчера” и “Маргарит и Маргарита”, когато имаше някаква популярност…

В онези години нещата бяха доста по-различни – нямаше социални мрежи, нямаше мобилни телефони. Комуникациите бяха различни и я нямаше тази масова истерия, както когато сега се появи някоя “звезда” от реалити формат и т.н.

Тогава нещата бяха наистина по-различни, но познатото име винаги носи публика.

Казвайки “тогава” – по-хубаво ли беше времето, в което всичко се случваше по-трудно?

– Различно. Не мога да отговоря еднозначно… Хубавото е, че съм бил двадесет и няколко годишен – на тази възраст човек разсъждава по друг начин и са ми се случвали много хубави неща. (усмихва се)

Няма да коментирам социализъм, демократични промени… Имаше неща, които бяха по-хубави.

Ако завъртим още по-назад лентата, ще стигнем до периода, за който “разказва” и сериалът “Дървото на живота” – проект, който се настани трайно в домовете и сърцата на българските зрители. Замислял ли си се какво е най-доброто наследство, което човек може да остави на децата си – свобода, дълг или друго?

– Никога не съм се замислял по този въпрос. Да, моят герой казва някои неща, но…

Децата в един момент порастват и поемат по пътя си. Животът сам ги учи. Каквото е дадено като възпитание се случва в доста ранна възраст – оттам нататък човек не може да контролира и не би трябвало да контролира. Може, ако му поискат съвет да даде, но смятам, че въобще не трябва да се бърка.

– До един момент дълг, а след това свобода?

– О, да! Свободата да избираш! Особено в момента, в който започнат да живеят самостоятелно – нямаш място там, по никакъв повод…

– Да поговорим за изкуство… Какво е театърът през очите и сърцето на актьора Христо Шопов?

– Театърът е нещо, което много обичам! Питали са ме какво предпочитам – кино или театър? Нямам отговор на този въпрос… И двете са част от една и съща професия.

Може би, актьорите са едни от малкото хора, които не ходят на работа. Те отиват да играят, да се забавляват.

Театърът е моята професия!

Като казваш “да се забавляват” – прави впечателение, че за зрителя актьорската игра изглежда като едно естествено поведение, една лекота. Отговорна и тежка ли е тази привидна “лекота”?

– Винаги е отговорна, независимо дали е в театъра или в киното. До някаква степен в киното, според мен, е по-отговорна. Там се правят четири или пет дубъла. Може да се направи комбинация между всичките, да се извади най-доброто и то остава завинаги… Вече не можеш нищо да промениш!

В театъра нямам случаи, в които едно и също представление да е минало два пъти по един и същи начин. Винаги има нещо различно. Там не можеш да спреш, да се върнеш отначало. И ако едната вечер нещо не се е случило както трябва, ти знаеш на какво трябва да обърнеш внимание при следващото представление.

Да, трябва да изглежда, че е лесно, но е труд…

Тук е моментът да отбележим, че съвсем скоро ще се навършат две години от първото представяне на сцена на “Догодина по същото време” с твое и участието на Лилия Маравиля. Една много красива история за любов…

– Да… (усмихва се)

Сега тръгваме на турне по този повод. Ще бъдем в Горна Оряховица, Разград, Варна и Бургас, по случай две години от премиерата на “Догодина по същото време”. Това турне ще се осъществи с любезното съдействие на “Jaguar” и “Мото Пфое“, за което сме много благодарни и се надяваме да имаме хубави мигове – ние и публиката.

С какво се промениха вашите герои за тези две години?

– С нищо, същите сме си! (смее се)

Ние се чувстваме много добре и щастливи с това представление и играем с голямо удоволствие.

Идва един момент, в който така се случва, че представлението започва да се играе по-рядко – има проблем с датите на актьорите, с датите за наемане на зали… В такива случаи е много напрегнато – като пред премиера.

Но сега, това което ни предстои ще бъде страхотно! Четири поредни вечери – всяка една следваща ще бъде по-добра от предната. Представлението си набира скорост, човек се чувства по-сигурен и нещата се случват!

Ще зарадвате ли почитателите на качествения театър с “Догодина по същото време” 2?

– Въпрос на време, но ще е глупаво ако не го направим. Обмисляме в тази посока… Смятам, че хората, които са харесали първата част ще дойдат и за втората.

Един наболял въпрос, свързан с поведението на театралния зрител. Преди време, ходенето на театър се асоциираше с празник. Зрителите отдаваха уважение и почит към актьорите и техния труд не само с етикет на поведение, но и с облеклото си. Има ли връзка това, че станаха много театралните сцени и широкият кръг от постановки с промяната в отношението на публиката, най-общо казано, към театъра?

– Всичко има връзка. За съжаление трябва да се възпитава добрият вкус. Много помпозно и гръмко звучи тази дума, но не мога да я заменя с друга.

Ходенето на театър не е като ходенето на кино.

Преди години имаше организирани представления – разни организации, които трябваше да похарчат едни пари за култура по предприятията, а хората отиваха “зорлем” на театър. Тогава разбирам ако на човек не му е интересно…

Но когато си си купил билет и си решил да отделиш час и половина или два от личното си време – направи го, за да доставиш удоволствие на себе си и да имаш уважение към хората, които ти предлагат този продукт, защото това до някаква степен е продукт.

Изрично се молят зрителите, преди всяко представление, да си изключат телефоните. Не знам какво трябва да се направи?! Много е рядко да имаме представление, в което да не звънне телефон или в тъмното да не светят лица на хора, които “ровят” в социалните мрежи…

На последното представление на “Всичко или нищо” звънна телефонът на една госпожа от първия ред. Тя вдигна и каза: “Не мога сега!!! На театър съм!!!”

Не го разбирам това! Лично аз, ако не ми се ходи на театър, няма да отида. Но когато си отишъл – не пречѝ на актьорите и на хората, които са около теб.

Става ли въпрос, в такива случаи, за някаква зависимост към социалните мрежи и мобилни устройства?

– Аз също съм зависим към smart phone-а си… Непрекъснато е в мен и непрекъснато нещо правя на него. Но в момента, в който отида на театър, му изключвам звука и го държа в джоба си. Не е толкова сложно за час и половина. Платил си за това нещо – отдай му се!

Според мен, това се възпитава… Сигурно съм го казвал и някъде другаде, но може би трябва да има стюарди, които любезно да извеждат тези зрители. Както се възпитава поведението на публиката на тенис мачовете – да не викат, да не пляскат и крещят, защото пречат… Същото това нещо трябва да се възпитава и в театралната публика.

Очевидно постепенно… Не знам дали е само тук, но в България театралната публика отива да се насмее, да се радва, да се забавлява. Избягват да ходят на спектакли, които не са комедии. Разбира се, има много качествени комедии. Но има и разни, без да искам да обидя никого, които са на едно “поп-фолк” ниво, което пътува из страната и също “възпитава”…

Във връзка със смеха – можем ли да определим театъра като акумулатор на щастие?

– Не, не бих могъл… Зависи от пиесата, от постановката. Понякога може да бъде. Понякога може нещо да те натъжи, дори да те потисне. Зависи от жанра…

Според мен, театърът като преживяване би трябвало да носи удоволствие.

Изключвайки мобилните си телефони, какво друго трябва да изключим, когато влизаме в залата?

– Когато влизам в залата като зрител, което не ми се случва много често, се опитвам да изключа съзнанието си. Опитвам се максимално да бъда в обстановката, която ми предлагат пиесата и актьорите…

Случвало ли ти се е като зрител да се поставиш на мястото на актьора отсреща и да си кажеш – “Аз бих изиграл по-добре този момент.”

– Е, това всеки си го казва… Когато гледам филм и сега, когато гледам сериала “Дървото на живота”, си казвам сам на себе си “да, тук можеше да бъде и по-добре”, но поради някаква причина не е станало… Нормално е това. Но, имам респект към колегите си и към този труд.

Преди малко се спомена, че сред постановките има и такива, които не предлагат най-добрата форма на изкуство пред театралния зрител. Как да отсеем стойностното изкуство, това, което възпитава и отразява правилните модели?

– Как да го отсеем? Не знам… Това е пазар, колкото и грубо да звучи. Продават се билети, значи има търговска дейност. Има търсене и предлагане, а знаем че те са взаимно свързани… Затова, пак казвам думата възпита – трябва да се възпитава добрият вкус. Но не е лесно…

В този ред на мисли – трябва ли да се възпитава интересът към изкуството, към театъра, още от ранна детска възраст?

– Да, разбира се! Трябва! И това тръгва от семейството. Не може за всичко да бъде виновно училището… Когато, от малко, едно дете го водят на куклен театър му създават интерес. А то като порасне ще прояви интерес и ще гледа и други постановки. Така мисля…

– Много често засягам въпроса с агресията сред населението и особено сред подрастващото поколение, в нейната физическа и емоционална форма. Театърът може ли да бъде превенция срещу това поведение?

– Не, не смятам, че е възможно. Всичко започва от ранна детска възраст… Такова е времето, в което живеем и то до някакъв начин определя реакцията на хората. Но, да! Агресията е много!

В месеца на виното и любовта сме – кой е по-тежкият махмурлук?

…смее се…

– При всяко положение, ако има някакви последици от едното и другото – махмурлукът от виното минава по обяд. А другото – нанася трайни щети (смее се), които човек може и никога да не преодолее…

– Когато избираме в любовта – всичко или нищо?

– Според мен, няма значение в какво избираме – трябва да искаме всичко. Но и да положим някакво усилие да го получим. Може би не веднага и сега… Човек трябва да поиска всичко, за да получи достатъчно!

А трябва ли да даде всичко?

– Ако искаш да бъдеш добър в професията си – трябва да дадеш всичко, на което си способен!

Ще ти дам един пример… Продавачка пуши пред магазин. Няма по-нелепа гледка от това! Тя се чувства обидена, че е продавачка. И пуши пред магазина. Виждаш един човек, на който по никакъв начин не му пука дали ти ще си купиш нещо или не.

Влизаш в един магазин, няма значение в коя друга европейска държава, и отвсякъде ти обръщат внимание любезни, усмихнати и добри, в това което правят, хора. Ти дори и да не искаш, да нямаш нужда – си купуваш нещо.

Да, трябва да даваш всичко! Не само в професията.В семейството, в приятелството! Затова и много приятелства не винаги оцеляват…

Казвайки “Всичко или нищо” – за каква публика е предназначена тази пиеса?

– Мисля, че за широк кръг от публика е предназначена. Аз лично не съм се замислял като жанр точно какво е и не смятам, че е сто процента комедия. И двете представления, “Догодина по същото време” и “Всичко или нищо”, са доста различни, но са отворени към максимален кръг от публика.

Смятам, че всеки може да намери това, което търси. И това е добрият текст – един ще има на какво да се смее, един ще има над какво да се замисли и т.н.

– Какво да очакваме от Христо Шопов догодина по същото време?

– Това… никой не знае! (смее се)

Аз не знам какво да очаквам в следващия месец. При мен нещата не могат да се планират и отдавна съм спрял да правя планове, независимо какви…

По-щастлив ли е човек, когато е освободен от зависимост към бъдещето?

– Щастието е особено състояние, при мен не се случва често, не знам как е при другите…

Снимки: hristoshopov.com

No Comments Yet

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

© 2017-2018 Sublime Media Room, Всички права запазени.

Inline
Inline