Не бъди жертва! Остани Жена!

Аз съм жена! В пълния смисъл на думата! И не ме е срам…

Силна съм! Да се боря, да се уча… Да давам подкрепа, упора… Да бъда смела и решителна, дори в себе си да изпитвам съмнение…

Знам коя съм!

Аз съм жена! И не ме е страх!

Не ме е страх да остана сама вкъщи! Да крещя и да потърся помощ! Страшно беше преди…

Вечери, в които се страхуваш от шума на отварящата се врата… От вида на човека, който смяташ, че обичаш… От срещата със звяра в него!

Нощи, в които стенеш сама, на пода в банята и потрепваш от всеки шум! Тъмнина, която ти е враг и дом, в който си в ад…

Сутрини, в които слагаш тъмни очила и навеждаш глава… Не от срам! А от страх! Лице, покрито със синини и тяло, изтормозено от насилие…

Да! Не те е срам! С времето, дори, спира да боли… Свикваш и единственото, което изпитваш е страх!

Трудно е докато се примириш…

След това ставаш жертва!

Първо са раните… Някои от тях се превръщат в белези…

След това, малко по малко, започва да тлее пламъкът в очите ти…

Жива си, но те няма…

Мислиш си “Ще се промени”, “Ще се осъзнае”… а променяш се ти, без да осъзнаваш….

Моля те! – крещиш на ум…

Само спри за миг и ще избягам!!!

Няколко часа по-късно отново си в банята… И стенеш…. Отново…

Ридаеш, но не от несбъднатите си мечти, а от страх… Но този път страхът е друг…

Не се питаш дали отново ще ти посегне! Вече дори не заключваш вратата на банята…

Страхуваш се, защото тялото ти не издържа… Страхуваш се за живота си… Живот на страдание, на болка, несигурност… На кичури коса, разпиляни по пода, синини и кървящи рани…

И слагаш край!

Когато видях, че в ръцете си държа хапчета осъзнах:

– Колко е лесно било?! Защо трябваше да чакам толкова дълго?!

Отидох до прозореца и се загледах в светещите прозорци отсреща…

Беше 21:30. Него още го нямаше.

Може би е в някой бар, или в някой чужд дом…. Да побързам!!!

Никой не изпитва удоволствие от това да удря мъртво тяло! То няма да плаче и прехапва устни от болка… И въздухът няма да се насити с “аромат” на нещастно страдание… Ще се прибере, полупиян и настървен, а като види безжизненото ми тяло ще изпита омразата, която натрупа в мен през годините… А аз ще гледам…. Ще бъда “някъде там” и за първи път по-силна от него….

Вече не ме е страх!

Обърнах се за последно към прозореца и в миг съзрях два детски силуета… Играеха си… Безгрижно… Усмихнати и щастливи… Сякаш, успях да чуя песента им…

Ръката ми се стегна! Усетих как хапчетата в дланта ми се трошат… Нещо в мен започна да трепери… Стомахът ми се свиваше…. Усещах странен шум в ушите… Лицето ми гореше…. Секунда по-късно се тресях цялата…

Стисках силно в ръка хапчетата и гледах… Напред…

Сега!!!

Обърнах се! Без капка колебие…

Взех чантата си и тръгнах! Часът беше 21:52, а аз – пред блока, в който е “домът НИ” и целият ми живот!

Спрях първото такси и казах “Карай към районното! Бързо!”

Съзнанието ми започна да си прави шеги с мен… Усетих разколебаване и панически страх!

– Ами ако ме вижда?! Ако отиде преди мен?! Ако ме намери?! Ако шофьорът на таксито го познава…?! Ако! Ако! Ако…!!!

Стисках ръката си и се опитвах да не давам отговор на въпросите, които измъчват съзнанието ми….

Ако пак ме удари….

Срещу мен стоеше полицай…

Ръката ми беше превързана…

Дланта – в рани от силното стискане…

Докато давам показания пристигнаха роднините ми. Никой не попита защо и как… Нямаше нужда! Нямаше смисъл! Безжизнените ми очи и посинено лице разказваха всичко….

Сега се страхувах още повече! От него… Усетих, че съм зависима!

Как ще продължа живота си?! Как ще се разхождам спокойно в новия си дом?! Дали някога ще обичам отново…

Мина много време… Време на страх и борба… С мен самата, вътре в мен! Борба със спомените, с травмите… С “липсата” му…

Мина! В мига, в който осъзнах, че “страхът е състояние на съзнанието и човек може да го контролира” …

Сега съм жена! И зная какво е да обичаш… Себе си, човека до теб… Децата си! Да, като двете, които видях “онази” нощ, но много по-красиви, защото са моите…

Силна съм! Точно толкова, колкото ѝ слаба… Имам белези, от които не ме е срам! Минало… което не искам да забравя…

Не започнах нов живот! Продължих своя…

Но не като жертва…

Текстът е посветен на всички жени – жертви на домашно насилие и психически тормоз!

Няма коментари

Оставете коментар

Еmail адресът ви няма да бъде публикуван с коментара.

Този сайт използва Akismet, за да редуцира възможностите за спам . Научете как се съхраняват и се оперира с данните нужни за коментар .

© 2017-2018 Sublime Media Room, Всички права запазени.

Inline
Inline