Лилия Маравиля – Отговорност е да показваш доброто изкуство

Има хора, които не само притежават талант – те носят изкуството в себе си! Хора, които създават красота. Красота, която идва от сърцата им. От любовта към това, което са и това, което правят. Повече от щастлива съм, че днес в Медийната ни стая е Лилия Маравиля – актриса с присъствие на сцената и в реалния живот! За гост като нея думите са „слаби“ и в много случаи излишни…

– Здравей, Лили! Благодаря ти, че се отзова на поканата ни! Ти си от актрисите, които нямат нужда от гръмко представяне, защото само по себе си името ти говори достатъчно. И! Същевременно си от жените, които предизвикват възхищение – талант, предимство или недостатък е красотата?

– Здравей, Паулина! Това е много хубав въпрос! (усмихва се)

При всички положения това е предимство. Спомням си едно време, когато кандидатствах и завършвах академията… Имаше една такава „мода“, съществуваше предположение, че ако актрисата е хубава, то тя не е талантлива – колкото по-грозновата бе, сякаш беше гаранция за талант. В този смисъл – беше доста трудно да те приемат сериозно ако изглеждаш добре.

Това много ме потискаше, защото аз като човек-естет добре знам, че сцената обича хубостта. Не говоря за красота по този банален начин – говоря по-скоро за излъчването, защото има наистина интересни актриси, обаятелни… Когато една актриса е талантлива до толкова, че не се занимава с външните си качества – това е изключително! Моят брат е скулптор и ме е научил от малка, че няма жена, която да не е хубава – има жена, която не може да се направи хубава… Тази професия и на екран, и на сцена изисква някаква харизма, която е хубаво личността да носи – не външни черти, а този вътрешен живот, който винаги много се харесва и оценява.

Аз, разбира се, вече съм извървяла доста по-дълъг път и никой не ме приема по външни белези, но знам колко е трудно за така прохождащите актриси, които трябва да се показват малко повече… Тази професия изисква качества и външните характеристики остават на малко по-заден план. Така че, за мен най-хубавата комбинация е добре поддържан външен вид и разбира се богат вътрешен живот.

– В този ред на мисли, вярно ли е ако кажем, че красотата като съчетание между вътрешно богатство и външни белези е отговорност за всеки човек … Без значение дали е жена или мъж?

– Разбира се! Това наистина е отговорност! Аз обичам красивото и всичко красиво ми прави впечатление – от предмет до хора. Красотата е отговорност, но и лично отношение – съществуват хора, които имат отношение към това, но и хора, които нямат… Струва ми се, че ние всички ще бъдем по-усмихнати и по-щастливи ако сме заобиколени от повече ХУБОСТ. Ако това зависи от нас да се постараем и да изглеждаме добре, да правим и създаваме хубави неща – тогава би бил много по-красив животът.  А това е толкова приятно…. (усмихва се)

– Говорейки за красотата – смяташ ли, че понятието красиво днес е изгубило истинското си значение?

– Те са едни такива времена, на някакви моди… Мисля си, че това кое за теб е красиво е въпрос на усещане и ценностна система. Тази мода, която има и в по-младите хора, да приемат красивото по различен начин – да си напомпат устните, да си направят вафли в косите и някакви ей такива букли, или екстеншъни… Това не е красиво, но и предполагам, че е някакъв период на осъзнаване. Разбира се, че красотата е нещо съвсем различно. То се вижда и в погледа, и в усмивката, най-вече. Така де – като погледнеш очетата на някой и виждаш има ли искра, няма ли… Нали това е прозорецът, колкото и банално да звучи… Мисля, че това повече очарова!

– Съжалявам, че нашите читатели не могат да чуят гласа ти и да усетят цялата красота, която струи от него, а за качествата и таланта ти – категорично имаш всички предпоставки да се гордееш с това, което си…

– Благодаря ако е така, защото аз наистина съм се опитвала да вървя много достойно по пътя си –  това е най-важното и на това се опитвам да уча дъщеря си. Да си стойностен, да си хармоничен, да си в мир със себе си, да умееш да се смиряваш, да умееш да се извиняваш, да приемаш хората с недостатъци им, но и да не се примиряваш. Да умееш смирено да вървиш по пътя си – мисля, че това е по-важното.

– Спомена дъщеря си – в кое искаш да си добрия пример, който тя да последва?

– Всичко, за което говоря. Аз много добре знам, че възпитанието в семейството е изключително важно! Разбира се, всичко това е личен пример и децата по някакъв начин са копие на родителите си. Да, те са и много различни – раждат се в един свой свят и живеят друг живот, вървят по други стъпки, но в модела на поведение от малки следват родителите си. Това  е изключително отговорно. Аз съм отговорен човек и заедно с баща й се опитваме точно така да възпитаваме – с пример. Единственото, което сме й говорили е „Мисли, много е важно да мислиш, защото тази главица на рамене ти  може да е много красива, но тя не е там само, за да носи косата ти! А защото  вътре има един орган, който е много важен и той трябва да се използва …“

И това е! Да мислиш и да имаш отговорност към себе си, към другите. Тя е изключително чувствителна, което  е повече от нормално, защото и аз, и баща и сме такива. Казвам й, че няма как да не бъде наранявана, но тя може да преодолее този момент, когато се постави на мястото на човека, който я е наранил или обидил. Но й казвам, също така: „Никога не си позволявай ти да нараняваш и да обиждаш хора без да мислиш за това… Това с „брой до десет“ не е глупост! Помисли си ако някой ти причини това, което ти искаш да причиниш и тогава ставаш по-отговорен.”

Децата са наш умален модел! Това е!

Аз си спомням, когато тя беше съвсем мъничка. На 2-3 годинки я погледнах отстрани и видях как прави пред огледалото абсолютно същите жестове, които аз правя с косата си без да съм се усещала… Изведнъж се видях в един много умален модел. Казах си „Да, това не е само външният вид – това е начинът, по който реагираш в ситуация, начинът, по който се държиш с хората“. Това също е нещо, което те копират от мънички.  Просто те виждат, копират и изпълняват до момента, в който вече стават по-самостоятелни и започват да мислят. Възпитанието е отговорност!

– А на теб често ли ти се случва да броиш до 10 в ежедневието си?

– Ами… Случва ми се. Да… Аз също съм много чувствителна и понякога на такава „тъпотия“ се обиждам. Усещам как се изчервявам, отвътре кръвта ми започва по друг начин да се движи и си казвам „Само спокойно! Мисли!“

Като минат примерно 10 минути започвам да мисля за това как да оправдая човека… С годините се научих, че е много важно да покажеш когато някой те е обидил – по много деликатен начин този човек да разбере, че ти не си ОК и това не е добре. Сигурна съм, че когато и той го осъзнае няма да се чувства добре… Всичко трябва е с повече доброта, да бъдем по-добри. Така всичко е по-приятно…

Смяташ ли, че актьорството като изкуство и професия възпитава емоционална интелигентност? От другата страна на сцената и екрана актьорите изглеждате уверени и  емоционално много стабилни хора, които не се поддават на емоция, освен ако ролята не го изисква… Но в живота така ли е?

– Това, според мен, е страшна измама, защото в никакъв случай ние не сме стабилни, напротив! Ние сме много емоционално нестабилни… В противен случай нямаше  да сме актьори, особено добрите актьори.. Ние всичките сме луди. (смее се)

Ние наистина живеем в един много различен свят. И това ни прави много щастливи, защото когато имаш някакъв процес и се срещаш с някакъв нов образ, трябва да влезеш в нова роля – първото нещо, с което ти се занимаваш е да разбереш какъв е твоят герой, как мисли. Това  е най-важното – как мисли този човек! Повече от ясно е, че по някакъв начин ти използваш себе си като инструмент, своите емоции, реакции… Обаче ти като човек, примерно в една такава ситуация, в която е героят ти – как би реагирал? Започваш да търсиш как мисли героят ти, защо реагира така. Започваш да мислиш и да търсиш в този инструментариум подобни ситуации. Това се нарича емоционална памет и се учи … Рационален процес. Път, с толкова страсти… Такова чудо!

Животът на актьора е репетицията – това е най-съдбовният процес. Там се започва едно лашкане – ние наистина си живеем в някакъв наш свят. Това ни спасява много от простотията наоколо. Постоянно си мислиш „Тук, това как да го направя, ама тя как ходи, как изглежда. И тук защо така… И ако го направя така – как ще бъде?“

Ти си в едно постоянно търсене… Ние сме страшни шизофреници … (смее се)

Това никак не е поведение на емоционално уравновесени хора. (смее се)

Ние сме изключително ненормални и това по някакъв начин може да е очарователно отстрани, но и някой може да каже „Тези не са наред.“

Не, ние наистина не сме наред… (смее се) Защото както говориш нещо, в някакъв разговор, спор… И изведнъж  усещаш и „Иххх, ами ето, бе! То това е както в онази пиеса – аз как не съм се сетила да го направя това нещо“. И веднага вътре  в главата ти  – скачаш, правиш едни мостове  – оттук, оттам, шпагат… То е страшно! (смее се) И е много приятно… Затова и мъжът ми казва „Ти си щастлив човек….живееш си в свой свят…“

Аз имам представления и всяка вечер играя различни роли. Случва ми се да усещам как примерно ходя… Това вече наистина е шизофрения (смее се)… Ходя и си преговарям наум текста, който имам да играя вечерта… И понякога започвам, без да искам, да си говоря на глас… Защото съм си решила, че съм сама по улиците и няма проблем… Обаче, насреща се появява някакъв човек и аз изведнъж се усещам, че ако този човек ме вижда без да знае коя съм, каква съм – може да се обади на бърза помощ и да ме приберат. (смее се)

Затова какво правя… (смее се) Приближавайки вече човека, започвам да се правя, че дъвча дъвка – все едно досега изобщо не съм си говорила сама – просто съм правила едни такива движения с уста! (смее се) В такива ситуации не можеш да си представиш на какви изобретателности сме способни.

Също така съм се усещала как в ресторанта ми дават менюто и аз започвам, примерно, да си избирам салата… Минава доста време и колегите ме питат: „Ти готова ли си – избра ли си салатата“. А аз се усещам как през цялото време заучавам менюто: „Шопска салата – 7.20. Овчарска салата… „ (смее се)

И не знам изобщо защо го уча това! Вместо да си избирам – аз започвам да ги повтарям… Това е ужас! (смее се)

Друг пример – седнали сме пак в ресторант, а аз усещам, че нещо не е както трябва – постоянно се местя… Казват ми: „Абе, какво се мърдаш непрекъснато?!“ И осъзнавам, че някой ми закрива една лампа някъде, но аз явно си търся осветлението от сцената. (смее се)

И това го правиш без мисъл. Просто инстинктивно вършиш някакви такива неща, които са шизофренични –  това не е нормално … (смее се)

Казват ни: „Ние не знаем кога вие актьорите играете на сцената, кога играете в живота…“ Това, за мен, е изключително обидно, защото аз си мисля, че особено добрите актьори, тези, които държат на чистотата в тази професия – те никога не играят в живота. Защото те там си почиват! Ние непрекъснато играем на сцена или пред камера, и нямаме нужда да играем и в живота. Това не можеш да го обясниш на хората – дори и мъжът ми някой път казва: „Ти коя си? Аз вече не знам коя си – министершата ли си? Прокурорката ли си?“

Много е интересно отстрани… Сигурно е, че никак не ни лесно на нас, но от друга страна, пак казвам – изключително много се спасяваме от този заобикалящ ни пошъл свят. Ние наистина живеем в друго измерение. (усмихва се)

– Като говорим за емоциите – физическото или емоционалното изтощение е по-голямо след едно театрално представление?

– При всички положения и двете не са за подценяване, защото за да издържиш на един спектакъл, който е два часа и си непрекъснато на сцената  трябва да имаш изключителна физическа издръжливост – нямаш право да се задъхваш, трябва да си в пълна кондиция… И разбира се емоционална, защото няма как едното без другото да се случи. Аз разбирам как публиката много рядко си дава сметка всъщност каква е нашата работа. Това е едно напрежение, в което ти се поставяш всяка вечер, защото всичките ти фини настройки трябва да са идеални, трябва да реагираш на всяка една ситуация – особено, говоря за театрално представление където играеш с живи хора. Всичко това се случва сега и за един единствен път по този начин . Ти трябва да реагираш на всякаква ситуация, защото никога не е едно и също – някой път се случва и гаф, и всичко това ти трябва да го спасяваш…Да не говорим ако си объркаш текста… Или – появява се понякога бяло петно, което е най-големият кошмар – вече сме в прединфарктна ситуация.  Аз наистина съм имала 1-2 случая, в които просто съм си казвала „Искам сега да умра на място и край! Да се свърши с това нещо“

Ти преживяваш такъв АД, което е сигурно за 20 секунди, които на теб ти се струват 20 минути, в които гориш и си мислиш „Какво беше сега тука“. Просто не знаеш какво да направиш и как да го направиш. Вътре в главата ти се случват страшни неща „Това сега публиката разбира ли го? А сега какъв беше текстът? Аз тук ли трябва да седя? Да отида ли натам? Сега ще объркам ли колегата?“ – такива страшни неща се преживяват и това е наистина изключително напрежение.

Най-интересното е, че хората ни питат „Как го учите този текст?“

Та това е най-леката работа – ако не си знаеш текста не можеш да ходиш по сцената, да се движиш като героя си, защото той говори така! Той говори по този начин, тези думи. Ти няма как да тръгнеш да репетираш ако не си знаеш текста. Така че това наистина е най-лесното нещо.

Другото! Другото е по-важно. Кой си, какъв си? Дали ще ти повярват тези хора? Дали по някакъв начин ще се припознаят с героя ти, с чувствата ти? Това е великото в тази професия и изкуство.

Когато излезеш на сцената не мислиш дали си уморен… Ти не си! Може да си паднал, да си си ударил крака, да си го навехнал, но в момента, в който излезеш на сцената не изпитваш болка – тръгваш си все едно няма нищо.. А в мига, в който спектакълът е свършил кракът ти започва да се подува, да посинява….. Много е странно това! Изключително е! Примерно – боли те главата, излизаш – край! Няма главоболие, няма нищо! Просто ти си друг човек. Ти нямаш право на това…  (смее се)

Може би адреналинът и всичко това понякога ни спасява ….. Когато свърши представлението и всички казват: „Сега сигурно си много уморен?“

Е как уморен? (смее се) То адреналинът ти е сигурно на хиляда! Ти си толкова превъзбуден, всичко в теб живее, защото ти си го събудил два часа и не можеш да отидеш и да си легнеш… И дори да си легнеш ти не можеш да заспиш! Трябва да отпуснеш 1-2 часа… 3… Да балансираш всички токове в тялото си, всички мисли… След представление си хиперактивен! Сигурно и спортистите не излизат уморени след състезание… То е много е странно, но е и много хубаво, наистина. Ние сме благословени с тази професия…

– Колкото и клиширано да звучи – усещаш ли разлика когато си на театралната сцена и пред камерата?

– Да! Има голяма разлика, защото те са много различни изкуства и изискват различна кондиция, различни средства, с които боравиш… Пред камерата трябва да си изключително съсредоточен – там се записва на откъси, на кадри. Нужна ти е концентрация, да си наясно какво правиш в момента, преди това какво си направил – трябва да е в същата посока и наистина никак не е лесно…

На театрална сцена, пък, трябва да си в момента абсолютно на 1000.  Всичко трябва да ти работи, да си изключително рефлективен. Там не можеш да спреш камерата и да кажеш „Извинявайте  обърках нещо, може ли пак?“. Нищо не можеш! Спасяваш или умираш. (смее се) Продължаваш, някой друг те спасява…  Това е един такъв живот – истински, жив живот!  Аз затова толкова обичам театъра и се вълнувам, защото всяко представление е едно за себе си с определена публика. Тя никога не  е една и съща, тя е различна – организъм, който диша по друг начин и в един момент трябва да усетиш, трябва да започнете да дишате заедно. Това е като опитомяване на животно, но в хубавия смисъл. То трябва да ти има доверие, да те харесва, за да те следва… Много е различно….

Сериалите…. Там е още по-трудно, защото няма много време и трябва да си изключително концентриран – има дадени локации за определено време и трябва да се заснеме всичко. Да подхождаш много сериозно. Нямаш право на много поправки. Необходимо е да си брилянтен, да си железен –  подготвен и много добре да знаеш какво правиш, за да можеш с един два дубъла да постигнеш добрия ефект, а после като се гледаш да не се срамуваш. (смее се) Нали така? (смее се)

– Аз не случайно зададох този въпрос, защото сега ще направя един паралел – заедно с Ирини Жамбонас участваш в българския сериал „Връзки“ и в представлението „Всичко или нищо“. По някаква случайност или не и в двата проекта сте много близки приятелки и малко  или много ви свързва един мъж – къде обаче това приятелство е по-силно?

– Оо, ами то е еднакво силно и на двете места… Аз много се радвам за моята среща с Ирини, защото винаги съм я харесвала като актриса, но не съм имала възможност да работя с нея. Когато във „Връзки“ стана възможно да работим заедно ние много се харесахме – мислим по един начин и беше повече от приятно. Тя също е много театрален човек и много обича театъра… Тогава си пожелахме да се срещнем заедно и на сцена, за да може да се разгърне по-голям потенциал и това ни се случи… С нея много добре си партнираме и на двете места, и дори в живота сме приятелки и се обичаме. (усмихва се)

В основата е това, че ние се харесваме като професионалисти, а това е много важно – да имаш доверие на партньора си, защото аз знам, че каквото и да ми се случи там – веднага имам гръб, отсреща веднага ще поеме. Както и тя е абсолютно сигурна в мен. И това е много ценно в театъра… Това е изключително и много приятно. Мога да кажа, че съм късметлийка, защото в повечето пиеси и спектакли, в които играя, всичките ми партньори са страхотни и мога да разчитам на тях. В 199 играя едно представление „Театър, любов моя“ с момичетата от моя клас – там сме просто един отбор като пръстите на ръката и всяка е спокойна, защото знае, че има гръб до нея.. Все пак ние сме една школа, учили сме при един професор – Азарян и той ни е научил на това.

Толкова съм щастлива  с тази професия… (усмихва се) Ако трябва да ходя на работа от 8 до 5 зад някое бюро – мисля, че вече щях да съм погребана… (смее се) Не знам…

Пречи ли тази професия на личния ти живот, на семейството. Ти си пример , че може да се балансирам между двете неща успешно…. Трудно ли е?

– Разбира се, че може… Всичко е въпрос на желание и пак на отношения, защото едното не може да ти пречи на другото в никакъв случай. Да, напоследък в рамките на 1-2 години съм изключително заета и не винаги мога да обърна внимание вкъщи, но и мъжът ми и дъщеря ми толкова много ме обичат – абсолютно ме разбират. Мъжът ми е много щастлив, че работя, защото смята, че така съм много симпатична и приятна (смее се), а иначе ако остана без работа съм нетърпима. (смее се) Казва ми: „Колко е хубаво като работиш – ти си толкова и организирана, и спокойна, и усмихната… Иначе тук е мрак!“ (смее се)

Много е странно ние актьорите какви животинки сме – хем като си много зает си казваш „Как искам да си почина малко!“, а в момента, в който получиш това, което си пожелал и на третия ден се започва „Тц, тц, тц… Ето, никой не ме търси. (смее се) Край! Дотук бях. Всичко свърши…“ (смее се)

Ти дори не можеш да си почиваш пълноценно, защото някак си мислиш за други неща, на теб ти липсва нещо и започваш повече да се уморяваш в почивката си.. И е много, много странно.

– Подготвила съм си един въпрос, който искам да ти задам от самото начало на нашия разговор – има ли разлика между това да бъдеш популярен и известен и смяташ ли , че хората с твоята професия имат отговорност към обществото да бъдат добрия пример?

– Разбира се, това е изключителна отговорност наистина! Много е тежко това да си разпознаваем. А за другото – известен, популярен… Много, много тези неща не ги приемам. Аз никога не съм се приемала така. Това, което мен ме интересува е хората да ме познават от работата ми. И така се случи при мен, за което съм и много доволна. Аз станах по някакъв начин разпознаваема с работата си, а не защото „висях“ по кориците на списания, модни или други сайтове… Аз знам, че всички искаме да бъдем харесвани… Но да те харесват е много отговорно като личност, като поведение и точно като пример, който даваш. По принцип не ми е особено приятно да давам много интервюта – просто ме е страх да не се повтарям, да не омръзвам на хората. Искам да съм любопитна за тях, а за да бъдеш любопитен не трябва да им се навираш постоянно пред лицата и да говориш едни и същи неща…

Ако те разпознават, разбира се, че започват да те гледат повече под лупа. Много е важно как се държиш. И да отидеш до банката – как се държиш, и да отидеш до магазина – как се държиш… И като ходиш по улицата – дали ще си хвърлиш хартийката на асфалта… Дали имаш отговорност към поведението си, да внимаваш. Като караш – как караш, да не караш пил – всички тези неща са изключително важни, защото за някого ти може би си добър пример и… Ако направиш някакъв абсолютно човешки гаф, получаваш едно разочарование от хората и те много се обиждат. Аз ги разбирам. Става им обидно, сякаш си им предал доверието. Казват си: „Е добре, аз за каква я мислех, пък то виж…” (смее се)

Въпрос на мисъл.

Използваш си това нещо в главата и мислиш. Винаги трябва да мислиш и трябва да си отговорен… и това е!

Носят ли актьорите и отговорност към това театралното изкуство да бъде красиво?

– Ооо, разбира се! Аз много внимавам в какви проекти участвам и държа на това, защото знам, че вкусът на зрителя се възпитава. Възпитава се с добри примери. Никога не си позволявам, по никакъв начин, да подценявам публиката и точно заради това не участвам в проекти, които ми се струват на такова ниво, каквото на мен не ми харесва … Това е особена отговорност, да показваш едно добро изкуство. Най-вече на сцената – да има добрия вкус, да има не само естетически, но и мисловни стойности… Да е приятно на хората, да им харесва, да изглежда добре… Да ти вярват, да се радват заедно с теб, да плачат заедно с теб и като излязат, освен, че излизат с усмивка да се позамислят „Добре, има и такива неща… Не се бях замислял за това…“

Ето това е много важна мисия. И това наистина е мисия за мен. Това е мисионерство. Но за съжаление не всеки подхожда така.

В такива времена живеем…. Има пазар, хората имат възможност да избират. Но обикновено проекти, които подценяват публиката нямат много дълъг живот – хората почват да разбират, да търсят нещо по-друго, нещо, което повече ги удовлетворява, което повече им харесва и стават по-избирателни, което е много хубаво. Това е дълъг процес и трябва да се мине през тези етапи. Няма как да искаме само рози… (усмихва се)

Случвало ли ти се е да отказваш роля?

– Да, случвало ми се е… И не ми е било никак приятно, защото ние актьорите сме тези, които сме избирани. В смисъл не избираме ние – има и такива, които могат да си позволят да избират, но те са много малко и обикновено са мъже. Винаги има повече мъжки роли – и в световната драматургия, и в театралната, и в киното. Само виж в един филм колко мъже има и колко жени. Има една жена, примерно и най-много още една… Ако се появи майка й или дъщеря й, общо взето… При нас конкуренцията е много по-жестока  и го казвам в такъв смисъл, че ми е неприятно когато отказвам роля. От една страна се чувствам поласкана, че са се сетили за мен и са ми предложили, но от друга страна си давам сметка, че това не е нито услуга за мен, нито за проекта. Когато нещо не ти харесва и не можеш да тръгнеш с цялото си сърце и душа – то става компромис… А пък аз компромиси наистина не искам и няма да правя. Прекалено много обичам работата си, за да правя компромиси…

Сега е моментът и да те попитам къде могат да те видят почитателите ти и да очакваме ли Лилия Маравиля в нов проект?

– В момента играя доста представления в театър „София“, играя представлението „Всичко или нищо“ с Христо Шопов и Ирини Жамбонас, представлението „Догодина по същото време“ с Христо Шопов.

Играя и в 199 „Театър, любов моя“. Всички други представления в театър София са много и  много хубави! Засега имам предложение за един нов театрален проект… Надявам се някакви други неща да се случат. Имам предложение за една роля в кинофилм – тя не е голяма, но мисля, че е доста интересна. Предложения има… Въпросът е да могат да се осъществят, защото ние желаем, но някой трябва да ни финансира… Стойностните проекти изискват голямо финансиране…

Освен добро финансиране какво прави един проект стойностен?

– Разбира се, идеята. Много е важен текстът, защото в крайна сметка ако нямаш идея и текст… Дори да имаш брилянтни актьори и много добър режисьор – нищо не може да стане…. Всичко това е основно. Основно е текстът и оттам нататък вече когато се събере и добър екип, екип от хора съмишленици – имам предвид хора с един вкус към това, което се прави – няма начин да не е успешен проектът… (усмихва се)

Благодаря ти, за прекрасния разговор и емоцията, която успя да пренесеш върху мен и надявам се, читателите ни! Бях подготвила друг въпрос за финал, но ти каза нещо, което много ми хареса – „животът на актьора е репетицията…“ Кое тогава е премиерата?

– (смее се) Това е много хубав въпрос. (смее се)

Премиера може да има само в едни такива случаи като да ти се случи раждане – няма как да е като преди!  Може много да си го репетирал, но се случва по един определен начин, различен от това, което си го представяш… Ние непрекъснато се готвим за премиера. (смее се)

Снимки: архив Л. Маравиля

Няма коментари

Оставете коментар

Еmail адресът ви няма да бъде публикуван с коментара.

Този сайт използва Akismet, за да редуцира възможностите за спам . Научете как се съхраняват и се оперира с данните нужни за коментар .

© 2017-2018 Sublime Media Room, Всички права запазени.

Inline
Inline