Христо Мутафчиев – Харизмата на добрия актьор идва от душата

Фотограф: Елена Ненкова

Аз съм един обикновен актьор, който е приел театъра за своя професия и игра… Не мога да приемам себе си за нещо по-специално от колегите ми… Всеки актьор носи своята строга индвидуланост и от тази си гледна точка начина, по който той ще се самоопредели в изкуството или в театъра, конкретно – такъв ще бъде и неговият път…

Така започна интервюто с актьора и председател на Съюза на артистите в България – Христо Мутафчиев. Посреща ме усмихнат, в добро настроение и с характерното си чувство за хумор. Повод за нашата среща е темата за театралното изкуството като емоция, необходимост, мисия и всичко останало…

Здравей, Христо! Какво за теб е театралното изкуство?

− Здравей, Паулина! За мен театърът е удоволствие и игра. Когато аз изляза на сцената се забавлявам, за да може и публиката да се забавлява – разбира се, не на всяка цена и във всяка пиеса, но в общи линии това е една игра и ако умееш да я играеш по правилата се получава…

В този ред на мисли, смяташ ли, че в думите „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея“ има голям процент истина?

− Това го е казал умен човек – все пак Шекспир е написал много неща, които са именно емблематични в сферата на тетъра и ако го приложим в житейски план, и погледнем през призмата на играта – да! Животът е игра. Всеки играе… Всеки си е избрал някаква роля, която да играе…

Дали всичко, което прави човек може да бъде изкуство или е такова само, когато е на сцена…

− Тодор Колев е казал „Има ли мисъл, има ли чувство – ето така се създава изкуство“. Значи има ли мисъл, има ли чувство – вече става изкуство…

Виждаш ли промяна в отношението на хората към изкуството във времето на твоя творчески път?

− Аз съм на мнение, че първо изкуството се е променило много от преди много години насам и то неминуемо е трябвало да се промени и е трябвало да бъде промененено, по простата причина, че светът се е променил. Не живеем във времето, в което имаше цензура, в което се казваха едни неща покривно, а пък който разбере – разбере. И времето, в което художествените съвети спираха цели спектакли, само защото това няма да хареса на някого. Това  време безвървратно е минало и слава Богу! Въпреки че тогава са се създавали много интересни шедьовъри, много интересна сатира е имало…

Фотограф: Светослав Караджов

Липсата на цензура може ли да окаже негативни последици върху изкуството? Не дава ли прекалено голяма свобода на твореца?

− О, дава да… Нали затова живеем в демокрация, за да сме свободни да избираме…

Ролята на театралното изкуството не е ли именно в това да отсее по-стойностните произведения… Не трябва ли да бъде учител?

− Това се отсява от публиката само. Времето, в което минавайки през  прехода, демокрацията и през едно време , в което свободията се шири – неминуемо се минава и през леките жанрове, защото една публика има нужда от леките жанрове. В един момент самата публика спира да има нужда от тях и започва да търси истинския театър.  В този ред на мисли – няма смисъл от художествен съвет, който да седне и да мисли – това става, това не става. Няма как субективното мнение да бъде фактор в изкуството като някаква рестриктивност.  Субективното мнение на всеки отделен зрител вече е фактор, защото той като си купи веднъж билет и след това не препоръча представлението на никой – то представлението си отива, не е добро…

Възможно ли е да направим паралел между театъра и един жив организъм?

− Жив организъм е, да…

Театърът е  организъм с всичките му клетки и  органи. Както публиката не може без нас, както ние не можем без публиката, така и театърът не може без хората, които се занимават, съхраняват и подават реквизита на отделния актьор, гардероба, който облича съответния актьор, човека, който се занимава с музикалното оформление – това е  друга клетка в организма, без която не може… Ние сме зависими…

Боледува ли този организъм?

− Боледува, разбира се…

От какво?

− Понякога боледува от посредственост. Друг път боледува от ленност, мързеливост, липса на дисциплина… Особено от хора, които никога не са влизали в театър и изведнъж се озовават в една театрална институция. Нямайки нагласата, нямайки възпитанието и дисциплината да бъдат част от този организъм започват да объркват работата на другите органи и страда целият жив организъм…

Всеки би трябвало да уважава съответния орган в театралната институция, за да може, в крайна сметка, целият този жив организъм да се покаже в кондиция пред публиката.

„Органите“ или публиката са потърпевши от болестта на театралния организъм?

− И двете. Ние сме в една непрестанна симбиоза с публиката. Ако аз покажа на публиката среден пръст, тя на следващото представление няма да дойде, което означава, че ми е показала среден пръст. Ако аз започна да я възпитавам в цинизъм – и тя ще ми  отвърне с цинизъм…

Фотограф: Симов Варсано

Следвайки логиката ти – не трябва ли актьорът да прави точно това – да поеме една отговорност и чрез своето присъствие на сцената да бъде повелител на добрия вкус, на стойностното изкуство?

− Трябва разбира се, но това го правят умните, интелигентните актьори, както и интелигентните личности в публиката. Затова както казах, и съм го казвал много пъти – все пак театърът не е училище, не е образователен институт, а е едно пространсво, в което има доверие. Ние отделяме час и половина – два часа , за да ги дадем на хората и те отделят също толкова, за да ме накарат аз накрая да се поклоня с удоволствие и да се прибера вкъщи удовлетворен, че нещо съм предал на публиката… Това е един невидим договор…

Освен интелигентността – какво друго е нужно на един актьор, за да бъде добър?

− Съвкупност от много неща е. Шири се едно понятие, един израз, че за нашата професия 90% е работа и само 10% талант. Аз, обаче, съм на друго мнение и бих ги разделил на по-малки части – 60% е характерът в професията ни. Останалите 40% се делят на 30% работа и 10% талант. Но характерът е преди всичко. Много е важен харакерът, защото ако характерът ти не позволява да уважаваш колегите ти и се държиш надменно с тях –  самият организъм на колегите те изхвърля. Липсата на характер и на възпитание на някоя част от колегите прави така, че театралният организъм ги изхвърля извън себе си и тогава много боли…

За да бъдеш страшен актьор, трябва преди всичко това да си добър човек! Харизмата на добрия актьор идва от душата…

Кой е най-болезненият проблем, свързан с театъра?

− Не мога да го определя… Основният проблем, който по принцип съществува, говорейки за театрите, като институции, е това, че  на времето, когато са строени всички тези сгради не е мислено , че ще трябва да останат и след хората, т.е. да продължат да съществуват напред във времето поне 100-150 години…

Поради тази причина залите са непрактични от гледна точка на икономическа мисъл и е трудна задачата да бъдат поправени и реновирани всичките сгради днес и сега. Една по една – да. Министерството влага средства, местните управи влагат средства, но всичко става някак на парче – сега сцената, след 10 години прозорците, след още 5-10 години гримьорните..  А актьорите през това време се раждат на сцената, остаряват и умират на сцената.

Една от основните причини тези сгради да се опитват,  но да не могат да дишат, е липсата на средства – някой трябва да се погрижи за тях…

Недобрият вид и неправилна подръжка на залите  причини ли са за това все повече театри да стават непосещаеми, а хората да губят интерес към изкуството?

− Аз ще ти дам пример – в един град като Добрич, в силната част на театралния сезон за София, октомври – март,  добришкият театър може и да не работи, защото няма отопление…

По какъв начин да се  мотивират хората да ходят на театър?

− Това е въпрос на много по-дълга политика от страна на държавата. В момента, смея да твърдя, че Закона за закрила и развитие на културата е с изместен център. Първо навремето ЗК, особено по времето на Стефан Стамболов, е бил Закон за Просветата, в което влиза и образование и култура – те вървят ръка за ръка. Сега Закона за Културата обслужва, грубо казано, дейците на културата – хората, които рисуват, пеят, свирят, играят театър и тн.  Но не обслужват населението, не е насочен към хората. Законът за Културата трябва да е Закон за Просветлението на народа и така ще бъде със съвсем други цели и задачи…

Културата е въпрос на избор, право на избор на еманципирания човек, на интелигентния човек.

Дали външните фактори или личния избор определят пътят по който вървим?

− Личният избор, сблъскан с външните фактори, за да прояви твърдост и да избере…

И при изкуството ли е така?

− Естествено. Навсякъде!

Можеш ли да дефинираш изкуството с една дума?

− Не съм се замислял….  Изкуството е въпрос на възгледи…

А актьорът?

− Актьорът е средство…

За да стигнеш до изкуството?

− За да те притегли към изкуството…

Фотограф: Светослав Караджов

Христо Мутафчиев в една дума?

− Вече не знам… (смее се)

Наистина вече не знам… И то не за друго а защото съм объркан, колебая се… Без това да нарушава равновесието ми. Времето , в което живеем, се променя много бързо и изискванията към времето са съвсем различни. Имам натрупвания, които не ми позволяват да бъда толкова лек, колкото съм бил преди и от тази гледна точка не мога да кажа, както едно време бих ти казал веднага „пич“. Аз пак съм пич, но с друга тежест…. По-скоро узрял.. Житейският път кара човек да помъдрее, но това е зрелостта…

– Кога се случи този момент на узряване при теб?

− Най-вероятно след инсулта, защото приемам нещата по различен начин…

По-тежко, по-емоционално …?

− Емоцията ми е една и съща. Не се е променила. Тя е емоция за живот…  Но това не означава, че не осмислям нещата по различен начин. Мисълта която се ражда в последствие или на първо ниво преди емоцията още дори, първичната – тя е различна…

Говорейки за мисъл и емоция,  няма как да подмина въпроса, който засягам в почти всеки разговор. Неизказани емоции или рефлексът, който човек придобива към заобикалящия свят са първоизточник на агресията?

− И двете. Аз също бях много агресивен човек, но  в момента тази агресия съм я притъпил до степен, в която мога въобще да не я покажа. Аз самият възпитавам момчетата си ако нещо им се случи на улицата да не реагират агресивно, защото вече сме свидетели на това, че насрещната агресия вече е тройна и четворна…

Как се притъпява агресията?

− Започнах да мисля за това, че ако аз го ударя – той ще извади нож…

А каква  е причината според теб за това ниво на агресия? Липсата на мисъл?

− Абсолютната липса на мисъл и то още от ученическите години при голяма част от населението на държавата, от бедността, в която живее този народ дълги години, която бедност те кара да пощуряваш…

Или да напуснеш родината си?

− То това също е агресия, само че към близки и роднини…

Следва ли отговорно мечтите си или по-скоро не умее да ги формулира правилно така че да се чувства щастливо и удовлетворено съвременото младо поколение?

− Аз не мога да дам нито съвети, нито мнения по отношения на младите, защото са далеч по-развити от нас, когато сме били ние млади. Не можеш да правиш съпоставка между младите сега и младите преди години – не бива и не може, защото времето е съвсем различно. На времето, когато аз бях млад и когато започвах да работя след НАТФИЗ в един театър, това, с което се занимавах беше единствено театър. Нямаше 50 телевизии, нямаше 20 сериала, нямаше такива неща. Сериалите се появиха после.

Сега в момента, освен всичко това, имаш и мобилни технологии, интернет…

Това пречка ли е?

− Не знам дали е пречка, но е средство, за да станеш по-известен… Смятам, че една от най-големите болести на нашето съвремие, на днешната младост не е спин, рак… Световната болест в момента е желанието да станеш известен. 95% от населението на земята иска да бъде известно – днес, веднага, сега. Няма значение с какво, по какъв начин, може ли ,не може ли, пее ли, свири ли, рисува ли, има ли талант, няма ли – не бе, искам да съм известен да ме видят на село,  по телевизора трябва да ме видят…

Това е основната болест. Затова няма какво да се чудим и да се сърдим на младите завършващи в нашата професия, че не искат да ходят да работят в Кърджали, Смолян или Русе като актьори в театъра. Те просто искат да са в София, искат да снимат сериали, за да бъдат известни.

Когато аз завърших, заминах за Пловдив веднага и правих театър един цял сезон, поставновка след остановка, за да ме види режисьорьт, който ме покани след това и започнах да работя в София…

Липсват ли съвременни кумири?

− Не, те не липсват. Има ги, но въпосът е, че човек трябва да има очи, душа  и сърце, за да ги открива… А това се възпитава… С лошия пример няма как детето да стане достоен човек, със собствено мнение, който да се възхити на умен човек.. Необходим е контрол, но със забрани не става! Забраняваш ли на детето си – то ще си намери отдушник на друго място. А светът в момента предлага много отдушници…

Фотограф: Елена Ненкова

Такова е времето, светът се развива – от теб зависи как участваш в него, какви са твоите каузи и ще ги  осъществиш ли…

Имало ли е случаи в кариерата ти, когато си искал да се откажеш?

− Не, никога…

А когато човек е на ръба – кое е по-лесно да останеш и да се бориш или да скочиш?

− Аз скачам в битка. Дали тя ще е след ръба или зад гърба ми – аз скачам в битка… (усмихва се)

С каква мисъл излизаш от битка?

− С това, че винаги съм побеждавал… (усмихва се)

Това ли е житейската ти философия?

− Моята житейса философия много е проста:  искам ли да направя нещо – ставам  и го правя…

Фотограф: Симон Варсано

Няма коментари

Оставете коментар

Еmail адресът ви няма да бъде публикуван с коментара.

Този сайт използва Akismet, за да редуцира възможностите за спам . Научете как се съхраняват и се оперира с данните нужни за коментар .

© 2017-2018 Sublime Media Room, Всички права запазени.

Inline
Inline