Константин Кацаров преди и след „Прощално“

Случайно или не съвсем, животът ме среща очи в очи с  Константин Кацаров във времето между премиерата на видеото към песента “Прощално” и Белият концерт 2.

Познават го като вокалиста на група “Ренегат”, автор на романи, сред които и аудио романът “Мутра”. Човек от два различни свята – преди и след, но през цялото време тук и сега!

Единият беше света на парите, на стероидите и секса, а другият – когато се прибера и започна да потъвам в “измисления” свят на прозата и музиката…

Повод за нашата среща е рок баладата “Прощално”, която от своенравен протест срещу безхаберното “употребяване” на стойностни текстове се превръща в олицетворение на едно силно приятелство, на съпричастност, на борба за живот, на няколко преплетени съдби и безкористното желание да се помогне на музиканта Павел, който след трагичен инцидент на пътя лежи в кома, а приятелят му Нико остава завинаги в нас – в съзнанието, спомените, душите ни…

“Прощално” е пътят към Белият концерт 2, който ще се състои на 1 септември в лятно кино “Орфей” – град Пловдив, а събраните средства ще бъдат насочени за възстановяването на Павел. Концерт, който ще призове към отговорност на пътя, отговорност към самите нас и към тези, на които ще липсваме.

Здравей, Константин! Да се върнем в зората на твоя път като певец – как човек, който събира дългове става вокалист на рок банда?

– Здравей, Паулина! С музиката се сближихме съвсем случайно. В момент, в който, близо десетилетие вече тя не означаваше почти нищо за мен.

Животът на групата започна интересно… Наближавах 30-те и работих в един завод. Заплатата ми не беше голяма. Парите не стигаха за нищо. И станах охрана. Просто се случи. Първо ме извикаха в един бар. Не смятам, че ставам за тази работа, но пък съм много упорит и ей така, на инат мога да стана какъвто си пожелая. (смее се)

Още първия ден изкарах заплатата си за един месец в завода и си казах: “Тази работа е за мен!”.

Наред с това събирах дългове. Вероятно звучи грозно, но не по-малко грозно е да мамиш наивници безнаказано. Въпреки естеството на труда, който прилагах, си създадох строг морален кодекс – не тормози невинни. А изкуството, което съм създал дължи огромна доза на незаконния ми живот. Незаконен според законното ни правителство… Изкуството е скъпо занимание. Част от работата ми беше и да прекарвам месеци уединен сам в мрачна стая, заради различията ми със закона. (смее се)

И така, една вечер ни извикаха в заведение в града, за чиято безопасност се грижехме. По време на участие на поп-фолк изпълнителка се случва конфликт. Силиконът и тестостеронът са лоша комбинация.

Бях с бяла фланелка – няма да я забравя, чисто нова. Изцапа се с кръв. Тогава изкуството не ме вълнуваше, защото имах пари, коли, жени, а когато всички около теб това ги устройва и си говориш с тях за едно и също – изкуството започва да ти се струва демоде.

Но, да се върнем на историята онази вечер. Влязох в кухнята да изчистя фланелката… На задния паркинг на заведението е моята кола – бях си пуснал Iron Maiden и си припявах. Възрастна жена ме переше в кухнята и ми  обясняваше,  че бялото е на лош късмет в такива случаи. Чудя се, ако бях в лилаво какво щеше да промени това?! Кавгата вече беше станала! (смее се)

Докато чаках, гол до кръста в кухнята, дойдоха музиканите и ми благодарят, че съм спасил живота им – ами, спасих им го, нали затова ми дават пари… (смее се)

Чуха ме да припявам и ме поканиха в някакво звукозаписно студио. Записвали рок. Естествено, не ги взех насериозно – все пак ги чух да свирят чалга?! Момчетата ми разказаха, че дори записват албум.

Явно дълбоко в мен нещо е дремело, защото започна да ме боли главата зверски. До този момент не бях виждал какво е студио. Когато отидох там, пак започна да ме боли главата от вълнение – една страшна мигрена… Но не е като да те боли от стероиди (смее се).

Бяха решили да ме изненадат. Вкараха ме в една кабинка, а те стояха в другата. Пуснаха синбека, а мен ме връхлетяха някакви емоции – “ударих го” с моето си, аз не обичам Род Стюърт – мрънкания… (смее се)

Обичам когато се пее да боли!

Няма да го забравя парчето – кавър на White snake на български, още си го пазя на касетка.

Свърши песента и в слушалките чух фурор – гърми се, вика се, вратите се отварят, идват да ме целуват и крещят:„Ще ни станеш ли вокалист?!“

Щях да си имам истинска рок група… Това беше първото ми причастие…

През 99-та година започнахме и първия ни студиен проект с “Ренегат”. Но не с музикантите, тясно обвързани с бялата ми фланелка…

Въпреки това, мечтата ми е да свиря джаз…

Пробвал ли си се?

– О, имам си тайни песни, които съм правил в различни студия… Но ако изляза аз с джаз – Хилда Казасян ще спре с нейния. (смее се)

Шегувам се! Джаз музикантите не ме харесват…

– Кой е авторът на вашите песни?

– 90% от музиката на “Ренегат” е на Стойо Попов и 90% от текстовете са на Тони Караатанасов – тримата създадохме групата. Но сме различни. Те чакат щастието, пък аз смятам, че то чака мен… (смее се)

И така вече 20 години аз отивам до щастието, връщам се при тях, казвам им: „Хайде, щастието ви чака“, а те седят и непомръдват.

Аз пак отивам до щастието, казвам му: „След малко ще ти ги доведа“, връщам се, а те още чакат това „сияние“ да ги „споходи“. Не ги разбирам – нали ако ти не „споходиш“ щастието, няма как и щастието да „споходи“ теб?! (смее се)

Талантът не дава гаранция за нищо. Виж трудът и липсата на апатия, правят чудеса.

– Да разгърнем темата за “Прощално” – какво ти донесе тази песен?

– Тази песен ми донесе задоволство, въпреки че е обвързана с неща, които нe искам да нарека негативни, но са тъжни…

Какво е посланието, което искаш да отправиш с “Прощално”?

– Истината е, че историята започна със споделен гняв, но понеже вече живея един много по-морален живот, който няма нищо общо с насилието – реших да дам интелектуален отговор, за да покажа на тази жена, която се опита да рицитира стиховете върху латино-ориенталски ритми, че не може да се демонстрира неуважение към Вапцаров с подобно шепнене и всички тези арогантни детайли…

Творците трябва да помагат на свестните хора в това поизхабено общество, да не се чувстват като удавници.

Смятам, че вложих нужните чувства, докато тя (поетесата) не вложи никакви – тя пожела с “гаврата” си да стане популярна. Не, не е права – това е все едно да късаш некролози или да чупиш паметници на гробовете. Аз с това го свързах.

Представяш ли си колко извратена гад трябва да си, за да те възбуждат стихове на човек, написани за този, който най-много обича, няколко часа преди да го разстрелят?! И накрая решаваш, че той се е самообесил в ареста?!

Така започна песента ми „Прощално“, но вече я свързвам само с Ni.co и с Павката, а тя, агонията, е такава, че Нико си отиде и някак си факт е… (навежда поглед надолу)

С дни наред ти го приемаш, приемаш, приемаш и… Сега остава въпросът с Павката – той все още диша, макар и не сам, все още вероятно нещо изпитва…

Това ми носи тази песен в момента – чак не искам да я слушам, а адски много ми харесваше. Но не мога…

В каква форма трябва да бъдат възпявани и изпявани такива текстове?

– Това е до вътрешна естетика – ти като си мундар и не искаш да си измиеш тялото – някой може ли да те накара насила?! Ще си намериш хора, които не си мият краката и ще си живееш с тях…

Това за мен е морална нечистоплътност, морална липса на хигиена…

До последно, не исках да пея „Прощално“, защото не смятах, че имам право. Според мен да изпееш едно такова нещо е много претенциозно – трябва да го направиш балсам. Аз не бях сигурен в себе си, че ще мога да се справя. И може би и затова не поисках да чуя записа – това е първата ми песен, която отказах да изслушам.

Когато става въпрос за текст на Вазов или на който и да е от тези великани трябва да бъде поднесен по много внимателен начин. Трябва да го направиш зверско – много да го можеш, много да го мислиш. А пък на Вапцаров – да не говорим. Вапцаров и Смирненски са от най-личните ми. Дори Смирненски е обвързан със следващия ми роман, който ще предстои да бъде завършен скоро.

Павел е в кома и всички сме в очакване да се събуди успешно и да продължи напред. За лечението му са нужни средства. В подкрепа на тази борба ти инициира благотворителен концерт – Белият концерт 2, който ще се състои на 1 септември в лятно кино „Орфей“ – град Пловдив…

– Да, Белият концерт 2 ще се случи заради инцидента, който стана и тази тъга, която ни налегна. Аз смятам, че всеки един артист трябва да има бенефис.

Белият концерт ще е точно това – бенефис за Ni.co и подкрепа за Павката, за да му помогнем и да се събуди.

Трябва да задържим вниманието и на хората върху това да ценят своя живот, не защото са алчни да живеят с орлите, а заради тези които ги обичат.

Да карат по-внимателно по пътищата!

Кой ще вземе участие в концерта?

– Има изявени имена има и други, които не са така популярни, но с огромни качества. За съжаление, нашата държава е осеменена с цитата: „Талантът боде бездарниците в очите“ и е доказано, особено в България, че талантлив не означава обезателно популярен. Затова и в самия концерт ще вземат участие няколко много талантливи, но не така популярни групи.

Държа да има и голямо пловдивско присъствие. Преди малко потвърдиха „Мастило“, които са свързани с Ni.ko. Ренегат, разбира се.

Този концерт ще бъде вълнообразен и ще премине през няколко стила – от хеви метъл до джаз. Идеята ми е хората да имат постоянно сърцебиене!

Освен споменатите, участие ще вземат и Валя Балканска, Петър Янев, група „Хоризонт“, IVORY TWILIGHT, Vera Russo, децата от музикална школа “Campa Records”, Nameless Day, Compact voices, Славин Славчев & Julian’s Laughter, Enthronement и други.

Междувременно, до самия концерт, как може да се помогне на Павел?

– Вече има банкова сметка.

IBAN: BG96 CECB 9790 2021 9167 01

BIC: CECBBGSF

Близката 2016-та и Белият концерт 1 – как и защо се случи?

– Белият концерт 1 се случи съвсем инцидентно и получихме огромно внимание, а групите, които участваха, впечатлиха всички присъстващи.

Желанието ми бе да помогнем на болница УМБАЛ „Св. Георги“ – Пловдив за дечицата в отделението по Онкохематология. Същата тази болница, на която неведнъж сме помагали и сега отказа да приеме Павката – нямало място, а и бил безнадежден случай?!

Това, което се случи сега, ме накара да помечтая, заедно с моя екип от идеолози, концертът да се състои всяка година, да се превърне в традиция и след като наберем скорост да се случи и извън Пловдив, защото Белият концерт е изцяло с благотворителна цел, той е кауза!

Преди години получаваш диагноза с онкологично заболяване – това ли беше повратният момент в твоя живот?

– Не знам. Съвпадна времето и аз в момента си правя анализи всеки път, когато започна да пиша. Имал съм много опасни моменти в работата ми – да бъда застрелян, наръган, пребит, катастрофирал съм…

Този път, с болестта, беше различно – ти си жив, но някой ти казва, че има възможност да не си… Смъртната присъда, тази вероятност да бъде изпълнена… Това е различно.

Единият ден бях уплашен. Бях във ВМА. На втория ден си казах: „Ти и страхливец?! Махни страха – не бъди алчен!

Смятам, че извадих късмет, защото преминах много по-леко през болестта и лечението за разлика от мои близки, които бяха с много по-тежки диагнози. Хора, които обичам и загубих… Дори погледнато от този ъгъл, не смятам даже, че съм бил толкова болен…

Знаеш ли… Болестта ми открадна стероидите и това психотропно тяхно действие, тази зависимост, която имах…

Не мога да бъда сигурен във всичко. Може би е дошло времето да узрея, но тогава реших, че мога и без много пари. Естествено много хора около мен смятат, че това не е така. Вече ги игнорирах…

Другото, което ме промени е запознанството и контакта с брат ми, Христо Шопов. Той ми подейства като болестта – не физически, но по същия начин като терапията – освободи ме ментално. Даде ми повод за размисъл.

И не на последно място – отново пишех.

– Колко братя имаш?

– Трима! Не са ми кръвни, но и други не ми трябват! Аз не съм от най-социалните и трудно се разбирам с хората (смее се)

Затворът променя ли хората?

– Сигурно ги променя… (смее се)

Имам пряк принудителен допир със затворени пространства… Нямаше доказателства срещу мен.

Първо бяхме няколко човека в една килия и си мислих дали има нещо по-гадно от това.

Има – да те сложат сам в една килия. Представи си да си сам постоянно, да няма с кой да разговаряш. Идва охраната и си разменяте по една дума. И това е.

Много хора полудяха. Аз обаче имам богато въображение и не ми беше скучно – в съзнанието ми си прожектирах филм след филм. Все едно сменям каналите, само че не държа в ръката си дистанционно. Така е – хората полудяват, защото не знаят какво да правят с въображението си! (смее се)

Аз измислих десет книги за това време (смее се)

Имаш издадени романи. Сподели, че предстои нов, на който ще запазим заглавието в тайна, за момента. Пишеш и книга “Не вярвай на мъже”?

– Да! И имам забрани да я издавам от сега, защото в нея съм много точен и ясен защо не трябва да вярваш на мъже – 90% от историите са върху действителни случаи (усмихва се)

А аудио романът “Мутра” – отражение ли е на твоя живот?

– На всичко! “Дрибъл”, първата част на “Мутра”, ми е абсолютна автобиография. “Мутра” също.

След този роман започнах да пиша повече, да се разгъвам, да се разтягам на кръст, да се самобичувам и да искам да ставам по-добър. И да пея.

Но все още бях много меркантилно и комерсиално копеле.

– “По-простичкият” живот ли е по-хубав?

– Той не е по-прост. От материална страна, да, но чувствам по-голяма отговорност. Смятам, че посланието ми отеква. Преди беше като в детска стая. Сега се чувствам все по-комфортно, чувствам живота си по-пълноценен и има какво да кажа.

Ставаш ли по-добър, когато даваш повече, отколкото взимаш?

– Да, това според мен е терапията… Но, така като казваш и започвам да се чувствам някак свръх дащен – излизам от образ (смее се)

Опитвам се да давам, да дарявам, да подарявам, да се раздавам и не държа да взимам. Докато преди нагонът ми беше такъв, че трябваше да взема.

Преди също съм давал, но двойно повече съм взимал… Ако трябва да бъда откровен, в момента много повече получавам…

– Има хора, които дарявайки се опитват да си изкупят чувството си за вина от минали моменти – при теб така ли е?

-Не… Аз не съм идеален! Нито съм идеален родител, нито съм бил идеален съпруг, син, приятел… Дори съм бил доста лош. И да правя нещо сега, за да си изкупвам?!

Нима Онзи горе, ако го има, не го е видял това и не вижда какво лицемерно копеле си – така ти правиш още по-голям грях!

Не, тогава си е било за тогава – няма връщане назад. Процесът е вътре в теб – процес, който те прави по-добър, кара те да се чувстваш комфортно. А онова, което си бил – няма бягане от него, то си е там, белег.

Започваш да правиш добри, благородни и мили неща… Даваш пример, променяш света – всяко едно нещо променя света, не политиката го променя, не борбата за власт. Променя го добрият човек. Добрината.

Колкото по-добър, толкова по-малко алчен си. Да си амбициозен – това е друг въпрос.

Заложено ни е да не сме добри, защото е много по-лесно, отколкото да си добър. За да си добър, първо, трябва да се лишиш от някои екстри. На мен вече не ми пука каква кола карам, а преди ме интересуваше много…. Исках да ме виждат, да ме знаят… Вече не ми дреме…

Гадостите много повече те учат. Да бъда гаден – преди направо ме възбуждаше. Сега не мога. Сега намирам сили в неща, свързани с изкуството – песните и писането, да помагаш на някого – това е енергия свише!

А и срещнах хора, които ми показаха как се прави.

В писането или в пеенето се чувстваш по-отдаден?

– Кое от децата си обичаш повече – абсурд! При писането ти си си сам. Това е един процес на самозадоволяване. Всичко зависи от мен – потапям се и потъвам.

След писане съм труп, въпреки че не изразходвам физическа енергия. Има един цитат: “Хората казват, че е много лесно да пишеш. Да така е – сядаш на листа и започваш да кървиш” и кървиш наистина.

Но ставам и по-добър човек заради писането.

Докато пеенето – комуникираш с публиката. Тя може да ме вдигне в облаците, може и да ме срине. И изразходвам много енергия… Много хора, в моето положение, не биха се справили физически на натоварването, но когато става въпрос за концерт – няма сила, която да ме спре.

На едно от последните участия бях с пневмония и музикантите ми се смееха, че между песните си пия хапчетата и сиропите. (смее се)

Така го правя, че свалям килограми мускулна маса на участие. Вече няма, де… И след това реанимирам (смее се)

С какво послание се стига до хората и се провокира отговорност – като ги натъжиш, разсмееш или с послание, което ги обръща към тях самите?

– Трябва да ги обърнеш! И моята цел, и мисията в това, което правя, в този разговор и в начина ми на живот е да провокирам хората да се обърнат, да станат по-добри, независимо дали разказвам тъжна или смешна история, история за изневяра, за предателство, за някакво щастие.

Не сме добри и оттам страда целият ни свят. Всичко това е плод на нашата лошотия…

Няма коментари

Оставете коментар

Еmail адресът ви няма да бъде публикуван с коментара.

Този сайт използва Akismet, за да редуцира възможностите за спам . Научете как се съхраняват и се оперира с данните нужни за коментар .

© 2017-2018 Sublime Media Room, Всички права запазени.

Inline
Inline