Клишетата около раждането са безброй: това е най-прекрасният ден за всяка жена, видях детето и всичко в мен се промени, никога не съм била по-щастлива и т.н.
Принципно клишето е клише, защото е истина, но винаги ли е така?
Лоша майка и жена ли си, ако изпитваш болка, страх, напрежение, несигурност и стрес, вместо безумното щастие, което всички очакват?
Днес ще ви разкажа за първите си дни след раждането и защо те не могат да бъдат показател за майчинските ви качества.
Нашата дъщеря се роди през февруари 2017г. Тя е бебе заченато с много любов и желание. Със съпруга ми винаги сме си представяли, че ще имаме момиченце и знаехме дори как ще я кръстим.
Бременността ми протече нормално, дори прекрасно. Имахме свойте по-трудни моменти, но всички родители минават през периоди на притеснение и напрежение, докато чакат рожбата си.
Бях се подготвила за раждането чрез доста четене, консултации, курсове, разговори с приятелки, които са минали по този път и специалисти. Предварително знаехме, че раждането ще е секцио, но бебето само реши, кога да се появи. Баща й искаше малката да дойде при нас на 23-ти и тя го послуша.
Раждането протече без никакви трудности и точно в 4.01 часа чух плача на дъщеря ни Катерина. Не мога да си спомня точната емоция, която изпитах, но знам, че исках да ми кажат дали тя е добре. А, милото ми момиченце беше повече от добре. Тежеше 4.150 кг. и беше 53 см, идеална.
Преместиха ме в самостоятелен апартамент с подсигурена акушерка само за мен и аз моментално започнах да си представям момента, в който ще ми донесат милото ми бебче, за да я гушна.
Имаше болка след раждането, но нищо непоносимо. Изобщо не го мислех дори. На 10-тия час след секциото се изправих и започнах разходки из стаята.
Към 16ч вратата на стаята се отвори и донесоха Кати при нас. Беше много мъничка и нежна. Съпругът ми беше много по-смел от мен и веднага я гушна и целуна. Съблякохме я, за да може да я притисна до гърдите си и да имаме “skin to skin contact”. Нещото, което чакахме с огромна обич девет месеца, бе в прегръдките ни.
Точно в този момент всичко се преобърна.
Тя повърна обилно и се задави. Повикахме акушерката и тя я отнесе в отделението. Нищо не ни казаха повече, ние чакахме напрегнато, но информация нямаше.
В 6 ч. сутринта влезе педиатър при мен и ми обясни, че бебето има сериозна инфекция, повръща, кръвните изследвания не са добри и … “Както си лежи, може и да умре…”. Бях сама в стаята и усетих как светът ми се срива.
Естествено, тази информация беше силно преувеличена. Детето имаше инфекция, но животът и не беше застрашен. Педиатрите се застраховат и не знам дали умишлено или не, но много обичат да стресират родителите.
За щастие, раждах при най-прекрасния лекар на света – д-р Рени Ковачева и тя ни успокои и ни разясни ситуацията. Даде ни цялата си подкрепа и беше до нас неотлъчно. Дори и извън работно време ми звънеше, за да пита как сме.
 
Катето беше 4 дни отделена от мен, на системи, без да се храни. Виждахме я за 15 минути на ден. Това бяха много тежки дни за семейството ни. Аз започнах да се цедя и да давам коластрата в неонатологията с надеждата, че ще хранят малката с нея. Но не, те са я изхвърляли.
Аз се сринах психически, нон стоп мислех за това дали всичко с дъщеря ни ще е наред, не можех да спя, да се храня. Вкопчих се в мисълта, че най-важно е да запазя кърмата си, за да мога да подсигуря най-добрата храна за малкото човече. Цедях се на всеки 3 часа.
Мислите ми бяха насочени изцяло към бебчето. Казваха ми да не плача, защото тя ме усеща, но малкото пъти, в които я гушках не издържах и сълзите просто потичаха. Виждаш едно крехко същество, което е със система включена в малката ръчичка. Беше на два вида антибиотик. Не си отваряше очичките, не я бях чувала да плаче, само спинкаше.
След като най-накрая Катето беше добре и я донесоха при мен, тя не искаше да засуче. Имах и проблем със зърната, което допълнително влоши ситуацията. Хранихме я от шише, но с кърма.
Аз много се изтощих, защото не бях спала около четири денонощия. Детето вече беше при мен и нахлуха още милион притеснения и въпроси. Чувствах се много неуверена, притеснена, напрегната, объркана и всичко друго, но не и щастлива.
 
Вечерта преди да ни изпишат беше най-тежката в живота ми. Получих някаква ужасяваща паник атака. Реших, че няма да се справя с майчинството, че няма да мога да изхраня детето си, че за нищо не ставам. Започнах да обмислям варианти как да кажа на свекърва ми да ми отгледа момиченцето. И за капак, изцеждайки се видях, че имам само 30мл. кърма. Това ме довърши. Реших, че съм я изгубила и нея. Кой да знае, че вечер кърмата е най-оскъдна, още повече, че аз я блокирам с депресията си.
Винаги съм се чудела как е възможно да не можеш да контролираш емоциите си и да изпадаш в паник атаки… Еми, отговорих си – възможно е. Недоспиването, хормоните, умората, стресът от всичко ново и щрак, тя се появява.
В деня на изписването всички бяха много щастливи и ми честитяха. Аз не разбирах защо. Не исках никой да виждам, само детето и съпруга ми. Бях напрегната и притеснена. И в един момент, моментът, в който се прибрах вкъщи, все едно влязох в Бъкингамския дворец. Всичко познато бе около мен. От дома ни лъхаше топлина, уют и ухаеше на бебе. Не случайно хората са казали – “Моят дом е моята крепост”.
Успокоих се, наспах се (в смисъл спах около 3 часа) и се почувствах много по-добре, но отново не изпитвах това върховно щастие, за което всички говорят. Грижех се за мъничето си, но изпитвах някакъв страх и неувереност. Не успявах да я кърмя, а продължавах да се цедя и да я храним от шише. Това се превърна в моята фикс идея и абсолютно всичко се въртеше около цеденето.
Бащата на Катето пое повечето грижи вкъщи, че дори и грижите по самата нея. Той беше много по-уверен от мен и Слава Богу. Аз бях в някаква дупка и не изпитвах нищо друго освен напрежение.
И в един прекрасен ден, някъде около два месеца след раждането, малката ни принцеса засука директно от гърдата ми. Ето тогава изпитах щастие. Сляхме се с нея. Бяхме станали едно. Емоционалната връзка, която се изгражда между майката и детето, когато бебето се храни по естествен начин е неописуема.
От този ден всичко се промени. Аз се опомних, хормоните ми се стабилизираха, започнах да чувствам, усетих прилив на любов към момиченцето си. Двете бяхме успели да се справим с проблема с кърменето, подходихме упорито и резултатът бе на лице. Преодоляхме паник атаките и неувереността с нещо толкова просто и естествено като сученето от гърда.
И така вече година и седем месеца…Освен, че още я кърмя и тя е едно прекрасно, игриво, любопитно и палаво дете, Катето е и най-ценното нещо в живота ми. Тя и съпруга ми са всичко най-свято за мен и аз ги обожавам. Щастлива съм всеки миг, в който ги чуя да си играят и да се смеят заедно, щастлива съм, когато ги погледна сутрин, щастлива съм, когато сме тримата, въобще – Щастлива съм!
Това, което искам да кажа с разказа си е, че колкото и да си подготвен за раждането, всъщност изобщо не си. Можеш да очакваш всичко – и болка, и тъга, и страх, и депресия и още много негативни усещания. Не се обвинявайте, дайте си време. Майчинството е нещо, което се осъзнава постепенно, но е безценно.
С каквито и клишета да ви затрупват и очаквания да имат от вас хората, вие се доверете само на най-близките си. Говорете с приятели, които са минали вече през раждане и отглеждане на деца. Ако е необходимо, не се колебайте и се свържете със специалист. Следродилната депресия не е шега и ще ви е много по-лесно ако срещнете подкрепата и разбирането на професионалист.
Желая ви любов и спокойствие. Не забравяйте, че обичта към детето ви е предопределена, просто понякога на мама й трябва малко време, за да се отърси от всичко друго и да я усети!
Присъединете се към фейсбук групата ни БЕБЕВОДИТЕЛ, където обсъждаме всичко, което ни вълнува като родители и се смеем над неволите си.