Дни след официалното откриване на мотосезона за 2018-та година сме в приятната компания на Александър Тодоров – десет кратен шампион на България и десет кратен за Източна Европа по мотоциклетизъм на писта.
Как се става състезател в тази дисциплина, колко адреналин има в думата мотор, какво ни прави стабилни на две гуми и още много за високите скорости… Мисля, че няма причина да губим повече време и затова слагаме каските и потегляме.
Здравей, Александър! Преди да започнем да говорим за мотоциклетизма като спорт, ще те помоля да разкажеш пред нашите читатели за теб и историята ти в мотоциклетизма на писта?
– Здравей, Паулина! Казвам се Александър Тодоров и от единадесет годишен се състезавам с мотори. Ако трябва да съм съвсем точен, тогава се качих за първи път на състезателен мотор на пистата в гр. Сливен. По-интерестното беше, че преди самите тренировки се учих как се превключват предавките на мотора. На това, първо за мен, състезание завърших на втора позиция.
Баща ми Павлин Тодоров е заслужил майстор на спорта по мотокрос. В далечната 1995 г. той ми каза: “Нека да опитаме” и ме запали по този спорт. По онова време бях в отбора по баскетбол в Самоков. И така до 2011-та година измина един период на големи успехи, големи падения, но… Това е спортът.
Станах 10-кратен шампион на България и 10-кратен на Източна Европа – единственият българин участвал на световно първенство рамо до рамо със световните шампиони като Дани Педроса, Хорхе Лоренцо, Кейси Стонер, Андреа Довизиозо и други.
За мое съжеление това ми участие и по-точно дебют на световната сцена на мотоциклетизма приключи бързо на пистата край град Асен в Холандия. По време на втората квалификация, точно на писта ТТ Асен в последния сектор, при скорост от 220 км. паднах от мотора и счипих бедрената кост. Възстановяването беше бързо и се върнах с участие на световната писта Монтеги в Япония. След това се завърнах в България и станах няколко кратен шампион.
Казах история, но всъщност пред теб е бъдещето. Ще видим ли Александър Тодоров отново на пистата?
– Върти ми се нещо такова в главата… Но нещата не са толкова прости – например да вземеш едни бутонки и да отидеш на футболният терен. Не при моторния спорт е много сложно и деликатно. Още повече, че от седем години не съм се качвал на мотор.
Ако успея да се подготвя физически е възможно да ме видите в някой от кръговете на българския шампионат.
Това изживяване ме кара да се чувствам жив. Кръвта вода не става.
Да караш и да се състезаваш с мотоциклет – в какво се изразяват съществените разлики?
– Разликата е огромна – например да ходиш, а в другия момент да спринтираш. Няма нищо общо.
Адреналин има в двата случая. Но в единия спортната злоба да си на първата позиция няма нищо общо с това да тръгнеш от София за Пловдив. Не знам, може и да греша – аз никога не съм управлявал мотор в градски или извън градски среди…
– Как се става състезател по мотоциклетизъм?
– Пак казвам – има доза бензин в кръвта от баща ми. Насила няма как да се получи. Трябва да го почувстваш.. Не мога да го опиша. Състезател се става с много тренировки, лишения и упоритост.
– Кои са хората зад теб?
– Хората зад мен са на първо място баща ми – заслужил майстор на спорта по мотокрос – Павлин Тодоров, след това семейството, спонсори, приятели. И разбира се българската федерация по мотоциклетен спорт, начело с г-н Богдан Николов.
Високи скорости на две гуми. Какво те прави уверен и как поддържаш “баланса”?
– Когата се каже мотор и най-вече пистов, скоростта наистина е много висока, а адреналинът на МАХ. Уверен ме прави добре подържаната ми физическа форма, а и добре подържаният технически мотор. Разбира се, колкото повече тренировки имам, толкова по-уверен и сигурен съм на пистата. А балансът – той си ми е вроден някакси…
 
Бунтарство или дисциплинираност изгражда мотоциклетизмът?
– Бунтарство, тук не мога да го оприлича така. Но дисциплина – да, на 100%.
Нямаш ли дисциплина и уважение към мотора той се обръща срещу теб. Като живо същество е – обгрижваш ли го, комуникирате ли си, нещата винаги се получават.
На пистата или в любовта е по-висок адреналинът?
– Двете си имат нещо общо, но аз не мога да го определя. Не знам. (усмихва се)
Как протича тренировъчният ден и подготовката за състезание на един спортист по мотоциклетизъм?
– Тренировъчният процес е много различен преди и по време на състезанията. Преди състезателния сезон подготовката протича с аеробно натоварване, тичане, плуване, бегови упражнение на често и по много пъти. А по време на състезателния сезон се набляга не толкова на тези аеробни натоварвания, защото и самото каране си е аеробно – колкото повече си на мотора, толкова по-добра е тренировка за съзтезателя.
Имаш прекрасни синове – виждаш ли в тях свои последователи на пистата?
– Благодаря! Разбира се, че ми се иска да се състезават. Към настоящия момент и условия в България този спорт не е подходящ като избор на първи и е на много задно ниво е… Нека първо да завършат образованието си, пък каквото стане.
– Каква е подходящата възраст за едно момче да се качи на мотора и къде е мястото на родителите в този момент?
– По принцип колкото по-рано, толкова по-добре… За да свиква и с мотора, и със скоростта. На родителите мястото е следното: бащата на пистата, майката – вкъщи, защото предава негативните чуства на детето. При мен е доказано – колкото пъти майка ми е присъствала на състезание, а те са били много малко, толкова пъти съм падал.
Има ли такова понятие като пренасищане, когато става въпрос за мотори?
– Няма пренасищане, няма как да ти омръзне. Колкото повече, толкова повече… Още и още! А когато нещата ти се получават и започнеш да трупаш победи – не можеш да дочакаш следващият кръг от състезанията.
След каската – коя е следващата по важност част от добрата екипировка?
– След каската по важност си самият ти – трябва да си с бодър и остър ум. Няма по-добра защита от самия себе си.
Мотоциклетизмът в една дума?
– Не мога да го опиша… Нещо невероятно е. По-могъщо от оргазъм (усмихва се)
Какво ти даде този спорт?
– Даде ми дисциплина, прецизност, точност, дързост, спортна злоба да побеждавам. Много уникални и незабравими моменти. И по малко слава. (усмихва се)
Да не забравяме къде сме родени…