За Харуки Мураками писането на романи е като засаждане на гора, докато създаването на разкази наподобява оформянето на градина. Сборниците „Мъже без жени” и „Изчезването на слона” са свидетелство, че неговият талант вирее в различни жанрове. От няколко десетилетия Мураками е съвършеният посланик на Япония – книгите му са литературни събития за Америка и Европа, и се продават в милионни тиражи. Той е носител на няколко световни литературни награди, изтъкнат преводач и „маниак” на тема джаз. Последното навярно обяснява ониризма (психична актив­ност, подобна на сънуването) и полифоничната красота на произведенията му. „Гардиън“ определя автора на „Спутник, моя любов“, „Норвежка гора“ и „Кафка на плажа” като един от най-авторитетните представители на постмодернизма.
 
На 9 април, по желание на читателите, „Колибри“ преиздава един от култовите романи на Харуки Мураками – „Преследване на дива овца”. Повествованието ловко лавира между криминалния роман, баснята, реализма и модерния абсурдизъм. Така читателите са въвречени в едно озадачаващо преследване на донякъде мистична овца. Лаконичният стил книгата (превод: Емилия Л. Масларова, 288 стр.) препраща към романите на Реймънд Чандлър и Дашиъл Хамет с примеси от абсурдността в творбите на Джон Ървинг.  В играта на котка и мишка Мураками размива границите между реално и въображаемо и рисува портрета на съвременна Япония, страна разкъсвана между западната модерност и силата на вековните японски традиции.
 
 
Откъс от „Преследване на дива овца“ от Харуки Мураками
 
Къщата беше обкована с дърво и бе с кафява дъсчена ограда. Дворче с малък изоставен керамичен шадраван, пълен със застояла дъждовна вода. Пръстта беше тъмна и влажна. На шестнайсет години тя беше напуснала дома на родителите си. Сигурно затова погребението беше толкова мрачно. Присъстваха само роднини, почти всички по-възрастни. Ръководеше го по-големият ѝ брат, който едва ли имаше и трийсет години, или това може би беше зет ѝ.
 
Баща ѝ, възнисък мъж на около петдесет и пет, носеше на ръкава си черна траурна лента. Стоеше на входа и почти не се помръдваше. Заприлича ми на улица, умита от проливен дъжд.
 
На тръгване наведох мълком глава, в отговор той също я наведе, без да каже и дума. Запознах се с нея през есента преди девет години, когато бях на двайсет, а тя – на седемнайсет.
 
Недалеч от университета имаше малко кафене, където се заседявах с приятели. Не беше нищо особено, но винаги предлагаше някои неща: хардрок и лошо кафе.
 
Тя седеше все на едно и също място, облакътена на масата, и четеше. Изглеждаше някак трогателно с очилата – които наподобяваха ортодонтия – и кльощавите ръце. Кафето ѝ винаги беше студено, пепелникът винаги преливаше от фасове.
 
Единственото, което се променяше, беше книгата. Тя четеше ту Мики Спилейн, ту Кензабуро Ое, ту Алън Гинсбърг. Все едно какво, само да е книга. Студентите, които влизаха и излизаха от кафенето, ѝ даваха за малко книги, които тя изчиташе от кора до кора. Изгълтваше ги като пуканки. В ония времена хората с лекота си преотстъпваха за малко книгите и тя не страдаше от липса на четиво.
 
Това бяха дните на „Дорс“, „Стоунс“, „Бърдс“, „Дийп Пърпъл“ и „Муди Блус“. Във въздуха витаеше живот, макар че всичко сякаш беше застинало на ръба на краха и само чакаше някой да го побутне.