На 26 март излиза от печат „Балконът“ от Джейн Делури. Романът, много човешки, оригинален  като замисъл, е написан от авторка с безспорен талант и завидна мъдрост. Преводът е дело на Радостин Желев, художник на корицата е Живко Петров.
 
Какво би било, ако родният дом можеше да разказва историите на всички живели в него? Балконът (240 стр., ИК „Колибри“) проследява живота на няколко поколения – отпреди Голямата война до наши дни. Оживяват образите на млада американска детегледачка и блестящия ѝ работодател, на укриваща еврейска двойка, на домакиня и нейния приятел… Богати и бедни, млади и стари, могъщи и преследвани, всички тези хора последователно живеят в господарския дом и къщичката на прислугата в малко село близо до Париж. Всички те търсят нещо – любов, ново начало, смисъл на живота или просто оцеляване. А градината, околната гора, балконът на третия етаж са безмълвните свидетели на един век човешка драма.
 
Американската писателка Джейн Делури прекарва младежките си години в Гренобъл, Франция, след което се връща в САЩ, завършва английска литература и школа по писателско майсторство. Авторка е на разкази, за които получава наградата „О’Хенри“ и наградата „Скот Фицджералд“. „Балконът“ е първият ѝ роман, който също е удостоен с награда – „Сю Кауфман“ на Американската академия за изкуства и литература.
 
Откъс от  „Балконът“ от Джейн Делури
 
„През юни 1992 година напуснах Бостън, за да отида във Франция, където всичко тепърва ми предстоеше. През следващите два месеца щях да работя като детегледачка на Елоди, дъщерята на Юго и Олга Боайе, и да живея в имението им недалече от Париж. Предложението получих от научния си ръководител в Бостънския университет, където тъкмо бях защитила магистърска степен по френски език и литература и където Юго щеше да преподава от есента. Както Олга бе обяснила на моя академичен наставник, който ме попита дали не проявявам интерес, двамата с Юго търсели някоя jeune fille, която да помага на Елоди да упражнява английския си и да я гледа до обяд, докато той се труди над книгата си, а тя подготвя къщата за заминаването им. Щях да разполагам с просторна, слънчева стая на най-горния етаж, а следобедите и повечето съботи и недели щях да съм свободна. „От Париж и всички негови наслади ще ви дели само кратко пътуване с влак“, ми беше написала Олга на френски, с едрия си почерк с множество завъртулки. „Елоди не е дете, което създава проблеми, а ние с баща ѝ не сме чудовища.“ Със спечелените от мен пари можех да прекарам още един месец в Париж, след което да потърся начин да остана във Франция, където смятах, че ми е отредено да живея.
 
Когато научният ръководител ми каза, че става дума за провинциално имение, аз си представях синьо-лилави капаци на прозорците и пътища с редици платанови дървета от двете страни, макови поля и ниви със слънчогледи, селце с църковни камбани и павирани улички. Макар че дотогава не бях ходила никъде другаде, освен в Париж и Ница, смятах, че съм добре запозната с духа на френската провинция благодарение на картините на импресионистите и на романи като „Мадам Бовари“. Само че селцето Бенвил се оказа западнало индустриално средище с фабрични комини и безлични жилищни сгради, които опасваха в кръг центъра с неговите магазинчета с окаян вид и гипсови фасади. По време на Втората световна война Бенвил бил част от окупираната зона и американските бойни самолети пуснали бомби над жп гарата, но не улучили. В резултат на това нападение историческият център бил изравнен със земята, а разбитите на парчета църковни витражи сега бяха заменени с обикновени стъкла. Имаше го и неизменния военен паметник, както и неизменния площад, където гълъби кълвяха камъчетата чакъл край шадравана, а старици и старци седяха на пейките и изглеждаха много самотни. Колкото до Сена – същата онази река, която се плъзгаше грациозно под моста „Мирабо“, вдъхновявайки поети и художници, – в Бенвил тя изглеждаше унила и неподвижна, а по бреговете ѝ в безпорядък бяха струпани множество фабрики.
 
Имението, както Олга наричаше къщата и прилежащите ѝ земи, се намираше на пет минути с автомобил от селото и беше заслонено от заобикалящата го грозота от боровете и дъбовете на forêt domaniale. Господарският дом  – триетажен селски замък, изграден от масленожълт варовик и увенчан с покрити с плочи кулички и фронтони – някога със сигурност бе притежавал великолепие, само че през 70-те години бил набързо и икономично префасониран. Навътре от масивните врати очарованието на историческото наследство отстъпваше място на тапети от плат с релефни изображения, резедави плочки по пода и малахитовозелен балатум. За съмнителния резултат от преобразяването допринасяше и склонността на Олга към събиране на джунджурии. Колекция от часовници с богата украса, предназначени да стоят върху полицата на нечия камина, изпълваше рафтовете в салона под редицата шишенца от някогашни маркови парфюми. Старинни кухненски пособия – калъп за леене на свещи и продълговат готварски съд за варене на риба, мелничка за зеленчуци, покрита с ръжда – висяха накачулени по стените на трапезарията.“