По един любопитен начин „Отклонението. Как светът стана модерен“  на Грийнблат провежда скрит диалог с „Името на розата“ на Умберто Еко и дава свой нов прочит за пътищата, по които човечеството поема в края на Средновековието.
 
Копие на древноримската философска епическа поема „За природата на нещата“ на Лукреций, което по чудо е оцеляло, ще доведе до промяна в хода на човешката битие и до началото на модерната епоха.  Преписите и преводите на творбата ще дадат тласък за Ренесанса, вдъхновявайки художници като Ботичели и философи като Джордано Бруно; ще формират мисленето на учени като Галилео Галилей и Фройд, Дарвин и Айнщайн;  ще оказват силно въздействие върху писатели като Монтен и Шекспир, ще повлияват върху политици като Томас Джеферсън, оставяйки своя отпечатък дори върху Декларацията на независимостта. В „Отклонението“ на Стивън Грийнблат (издадено на български от „Изток-Запад“) читателите, проследявайки историята за откриването на поемата на Лукреций и ще разберат как един ръкопис, потънал в забвение в продължение на хиляди години, със своята поява успява да направи света такъв, какъвто го познаваме днес.
 
Стивън Грийнблат (р. 7 ноември 1943 г.) е сред най-известните съвременни историци на литературата. Шекспировед, литературен критик, професор в „Харвард“, почетен доктор на Лондонския университет, гост-професор в „Оксфорд“ и постоянен изследовател в „Колежа за висши изследвания“ в Берлин, един от основателите на новия историцизъм и на идеите, свързани с културната поетика. Носител на множество награди, сред които наградата „Мелън“ за изтъкнат учен в хуманитаристиката, награда на института „Еразъм“, награда „Холберг“ за изключителни заслуги в изкуството и хуманитарните науки. Показателно е, че „Отклонението: как светът стана модерен“ е сред неговите най-награждавани книги – „Пулицър“ за нехудожествена литература (2012), наградата „Джеймс Ръсел Лоуел“, Американската национална награда за книги (2011) и др.
 
Откъс от „Отклонението“ от Стивън Грийнблат
 
“Майка ми не се страхуваше от отвъдното: като повечето евреи тя имаше само смътно и мъгляво усещане за онова, което може да идва след гроба, и тя много не мислеше по този въпрос. Самата смърт – това просто да престанеш да съществуваш – беше, което я ужасяваше. Доколкото мога да си спомня, тя беше обхваната от натрапчивата мисъл за своя неизбежен край, говорейки отново и отново за него, особено в моменти на раздяла. Животът ми беше пълен с продължителни, оперетни сцени на сбогуване. Когато заминаваше с баща ми от Бостън до Ню Йорк за уикенда, когато отивах на летен лагер и дори в случаи, които бяха особено трудни за нея – когато просто тръгвах от къщи за училище, тя се притискаше плътно до мен и говореше за своята крехкост и за реалната възможност никога повече да не я видя. Ако ходeхме някъде заедно, тя често спираше, сякаш се канеше да се върне. Понякога ми показваше пулсираща на врата ѝ вена и като слагаше пръста ми върху нея, ме караше сам да усетя пулса – знак, че сърцето ѝ препуска в опасен ритъм.
 
Трябва да е била на възраст едва в края на трийсетте, откогато датират първите ми спомени за нейните страхове, а тези страхове очевидно отиваха още по-назад във времето. Изглежда, причината за тяхната поява е била около десетилетие преди моето раждане, когато нейната по-малка сестра, едва шестнайсетгодишна, е починала от стрептококова инфекция в гърлото. Това събитие – често срещано преди въвеждането на пеницилина – все още беше за майка ми като отворена рана: тя постоянно говореше за него, тихо ридаеше и ме караше да чета и препрочитам трогателните писма, които девойката била написала по време на смъртоносното си заболяване.
 
Рано разбрах, че „сърцето“ на майка ми – сърцебиенето, което втрещяваше нея и всички наоколо – беше житейска стратегия. Това беше символично средство да се идентифицираш с нея и да скърбиш заедно с нея по мъртвата ѝ сестра. Беше начин да се изрази едновременно гняв – „виждаш колко много ме разстрои“, и любов – „виждаш как все още правя всичко за теб, въпреки че сърцето ми ще се пръсне“. Беше като изпробване на роля, репетиция, подготовка за смъртта и изчезването, от което се страхуваше. Преди всичко беше начин да предизвика внимание и да поиска любов. Но това разбиране не намали особено много силния ефект, който оказваше върху детството ми: Обичах майка си и се страхувах да не я загубя. Не владеех начините, с които да разплета тази психологическа стратегия и този опасен симптом. (Не мис­ля, че тя също да го правеше.) А като дете нямах никаква възможност да преценя странността на това постоянно дърпане на струната за предстоящата смърт и това натоварване на всяко сбогуване с идеята, че то е окончателно. Едва сега, когато съм създал свое собствено семейство, разбирам колко силен трябва да е бил натрапчивият импулс, който е довел един любящ родител – а тя беше такава – до това да сложи такъв тежък емоционален товар върху децата си. Всеки ден носеше със себе си ново подемане на мрачната сигурност, че нейният край е много близо.
 
Както се оказа, майка ми доживя почти до деветдесет години и почина едва месец преди да ги навърши. Още не беше навършила шейсет, когато се натъкнах за първи път на За природата на нещата. Дотогава страхът ми, че тя ще умре, вече се беше преплел с болезнено усещане, че беше отровила голяма част от живота си (а до голяма степен това беше хвърлило сянка и върху моя) в служба на своя натрапчив страх. Затова думите на Лукреций иззвъняха с ужасяваща яснота: „Смъртта не означава нищо за нас.“ Да прекара човек съществуването си, обхванат от тревога за смъртта, пише той, е просто безумие. То е сигурен начин да оставиш живота да ти се изплъзне празен и без удоволствие. Лукреций беше също изрекъл на глас мисъл, която все още не си бях позволил съвсем, дори вътре в себе си, да артикулирам: да се прехвърля тази тревожност към другите е манипулативно и жестоко.”