Херман Хесе е роден на 2 юли 1877 г. в Калв – провинция Вюртемберг. След като завършва Латинското училище в Гьотинген, през 1891 г. постъпва в Евангелската теологична семинария в Маулброн. Работи като чирак в книжарници, където развива интереса си към книгите на Йохан Волфганг Гьоте, Фридрих Шилер, Готхолд Лесинг. През 1896 г. едно виенско издание публикува първото му стихотворение. През 1922 г. излиза романът му „Сидхарта“. „Степния вълк“ окончателно го утвърждава на литературната сцена. През 1946 г. е отличен с Нобеловата награда за литература. Херман Хесе умира на 9 август, 1962 г. в Монтаньола, Швейцария, където прекарва голяма част от живота си.
 
Издателство „Вакон“ представя „От Индия“ от Херман Хесе. Книгата включва бележки, дневници, стихотворения, наблюдения, разкази, повести. В нея познатия от „Игра на стъклени перли“ автор разкрива отново силата на талантливото си перо. То събужда въображението на любознателния читател този път чрез „хрониката“ на реалното пътешествие, което писателят предприема през 1911 г. до Индонезия. Пътеписната сага, изживяна лично от Хесе, му дава основание да обобщи, „че  Изтокът и Западът представляват не само едно цяло, не само Европа и Азия, а нещо по-върховно от всичко като принадлежност и общност – човечество“. Тоест – дълбок духовен обмен между западните и азиатските крайности и религии, които не се изключват, а се допълват една друга. Впечатленията на очевидеца са „съвсем малко…“екзотични“: повечето са съвсем обикновени и човешки“ и те са му „ мили не защото “носи костюм на чужденец, а понеже“ е усетил „близостта между „него „и всички онези други човешки същества“. Хората – индийци, малайци, китайци, синхали; природата –  „изпускащата пара джунглата“, „бесът на дъжда и бурята“, „топлият, леко животински мирис на мократа плодородна земя“, които са „тайнственото и поучително завръщане към изворите на …живота“, пътуването – по вода и суша (преминаване през пролива Баб ел Мандеб, достигането до Аденския залив…; 5-часовото пътуване с влака до Ипонх…) …оживяват в просторното панорамно изложение в „Записки  от едно пътуване в Индия“. В тях Хесе субективно прави моментна снимка на едно отминало време, но запечатаният спомен  не е само свидетелство за епохата. Чрез тях писателят открива живописен път за диалог между Запада и Изтока, диалог, който продължава и днес. От друга страна чрез включените разкази и повести, книгата „ От Индия“ обединява информационното „послание“ с духовната стилистика на притчата, която въплътява  мъдростта на древното познание.
 
Откъси „От Индия“ от Херман Хесе
 
„Мъглите са осветили нощта/ и в бялата им светлина потрепва тя/ и пребледнялото ми лице трепери диво/ и уплашено пред лика на гората и реката./ Изправен съм, опрян на прохладния/ бамбук и гледам отчуждено/ бледата земя, която е заудрял/ безмилостният дъжд, а тя копнее за покой./ А някъде от далечната ми младост/ прониква през дъжда/ викът на радостта, който ми казва,/ че нищо не е напразно,/ че не всичко е блудкаво и тъмно,/ че все още бушуват бури/ и че край скучната поредица на дните/ се крият тайни и изскачат дивни чудеса./ Поел дълбоко дъх, се вслушвам в гърма,/ усещам в косите си влагата на бурята/ и в миг съм буден като тигър,/ изпълнен с радост, какъвто бях като дете,/ какъвто не съм бил от времето на моето детство.“
________________________________________________
„Европеецът, който пътува към малайските острови с търговска цел, дори да не се надява да изпълни намеренията си, винаги иска да се озове сред първичната райска невинност на някой от островите Фан Зантен /Индонезия. — Бел. прев./. Чистите романтици може и да намерят тези райски кътчета и поне за миг да бъдат подкупени от добронамерения, детински характер на повечето малайци и по този начин да се впишат в някакво древно състояние на нещата.
 
Аз така и не се поддадох в пълна степен на тази самоизмама, но все пак намерих един малък, отдалечен от света кампонг /Малайско или индонезийско село или местност. — Бел. прев./, в който за известно време живях като гост сред първичната девствена гора. Почувствах се близък с това място и то остана в моите спомени като кристализирала представа за целия свят на Суматра, изпълнен с гори и потоци. Този малък кампонг със стотина жители се казва Пелаянг и е на два дена път нагоре по течението на река Джамби, във вътрешността на слабо проучения район на Джамби, който съвсем наскоро бе усмирен и по-голямата му част е покрита от древна девствена гора.
 
Там четирима души заедно с китайския ни готвач Гомок живяхме в наколна колиба от бамбук, чийто покрив и стени бяха от преплетени палмови листа, и която се издигаше върху високи колове. Така ние висяхме във въздуха в нашата жълта, паянтова клетка — на два метра и половина над земята — и правехме каквото си поискаме. Двамата търговци, които ме придружаваха, преценяваха дали могат да вложат капитали в добива на желязно дърво, а художникът се изкачваше със своята кутия с акварелни бои на някой бряг наоколо и се ядосваше на малайските жени, понеже най-красивите от тях отказваха да му позират и дори не му позволяваха да ги доближи. А аз се ориентирах само по часа и времето и обикалях из околния горски свят като в някаква приказна книга с картинки. Всеки от нас следваше своя път и по свой си начин се отбраняваше от комарите, справяше се с бурите, с девствената гора, с малайците и с вечната задуха на горещата влага.“