Издателство „Изток-Запад“ представят книгата „Една изключителна личност“ от Пери Андерсън, Дмитрий Фурман.
Пери Андерсън (1938) е британски историк, социолог и политолог, един от водещите марксистки интелектуалци на съвременността, бивш главен редактор на списание New Left Review. Той е автор на голям брой фундаментални исторически изследвания, както и на обширни есета, излизащи предимно в London Review of Books, които са посветени главно на актуални проблеми. Андерсън е професор по история и социология в Калифорнийския университет в Лос Анджелeс.
Дмитрий Фурман (1943–2011) е руски историк, политолог. През съветския период работи в областта на историята и социологията на религията. С края на СССР, Фурман, който е слабо познат в своята страна и буквално неизвестен в чужбина, се задълбочава в изследване на развитието на политическите режими, проблемите на демокрацията и авторитаризма в Русия и независимите постсъветски държави. Той въвежда в политологията понятието „имитационна демокрация“. Британският историк Пери Андерсън казва, че „в ума и характера на Фурман по уникален начин се проявяваха най-добрите качества на руската интелигенция, и то по време, когато изглеждаха почти изчезнали“.
За Дмитрий Фурман (1943–2011) Петър Андерсън казва:
“Минимализмът в изкуството се свързва с желанието на художника да изобрази същността на обекта, да го изчисти от всичко ненужно или случайно, да ни помогне да го видим такъв, какъвто е. Както казва минималистът Франк Стела: „Виждаш това, което виждаш.“ В политологията няма „минималистична школа“, но ако имаше Дмитрий Фурман щеше да бъде един от най-ярките ѝ представители. Той дори външно напомняше портрет, нарисуван от минималист. Всеки, който го е виждал дори веднъж, оставаше поразен от приликата му с гимназиалната ни представа за Дон Кихот. Висок, слаб, съсредоточен, отстранен и в същото време разпален, при срещите ни Фурман ме поразяваше с патологичната си неспособност да говори тривиалности. Във време, в което всички искахме да сме оригинални, той просто не знаеше как да не е оригинален. За него да мислиш – значеше да сравняваш. Защото за разлика от Дон Кихот, прекарал младостта си в четене на рицарски романи, младостта на Фурман преминава в учене на древни езици и писане на книги по сравнително религиознание.
Когато Стоян Гяуров сподели, че е решил да преведе, а Любен Козарев е поел риска да издаде на български някои от най-важните статии на Фурман, заедно с двете изключителни есета за него на Пери Андерсън, осъзнах колко е хубаво, че тази книга не се появи преди пет или десет години (Фурман почина през 2011 г.); ако статиите на Фурман се бяха появили в България тогава, когато ги е написал, ние нямаше да сме готови да ги прочетем.
И причината е проста. Фурман не се вписва в основните категории, чрез които политологическата ни общност, в цялото ѝ идеологическо разнообразие, се опитваше да разбере случващото се в Русия и посткомунистическия свят като цяло… Както посочва Пери Андерсън, Фурман „разглежда демокрацията като задължителен атрибут за определени етапи от развитието на човечеството, също както грамотността, огнестрелните оръжия и железниците са били атрибути на други етапи“. Фурман смята, че „не можем да отгатнем как ще се обличат и хранят в бъдеще руснаците, как ще живеят и работят, от какво ще се страхуват, но с известна увереност можем да предвидим, че ще избират управляващите чрез свободни избори, ще вземат решения с мнозинство и ще гарантират правата на малцинствата“.”
Пери Андерсън (1938) е британски историк, социолог и политолог, един от водещите марксистки интелектуалци на съвременността, бивш главен редактор на списание New Left Review. Той е автор на голям брой фундаментални исторически изследвания, както и на обширни есета, излизащи предимно в London Review of Books, които са посветени главно на актуални проблеми. Андерсън е професор по история и социология в Калифорнийския университет в Лос Анджелeс.
Дмитрий Фурман (1943–2011) е руски историк, политолог. През съветския период работи в областта на историята и социологията на религията. С края на СССР, Фурман, който е слабо познат в своята страна и буквално неизвестен в чужбина, се задълбочава в изследване на развитието на политическите режими, проблемите на демокрацията и авторитаризма в Русия и независимите постсъветски държави. Той въвежда в политологията понятието „имитационна демокрация“. Британският историк Пери Андерсън казва, че „в ума и характера на Фурман по уникален начин се проявяваха най-добрите качества на руската интелигенция, и то по време, когато изглеждаха почти изчезнали“.
За Дмитрий Фурман (1943–2011) Петър Андерсън казва:
“той беше специалист по сравнително религиознание и анатом на следсъветска Русия, който интегрира политическа почтеност и интелектуална оригиналност в своята научна работа, посветена на съдбата на неговата страна и миналото на света, по начини, които бяха еднакво и удивително страстни и безпристрастни.”Откъс от предговора на Иван Кръстев към „Една изключителна личност“ – Пери Андерсън, Дмитрий Фурман
“Минимализмът в изкуството се свързва с желанието на художника да изобрази същността на обекта, да го изчисти от всичко ненужно или случайно, да ни помогне да го видим такъв, какъвто е. Както казва минималистът Франк Стела: „Виждаш това, което виждаш.“ В политологията няма „минималистична школа“, но ако имаше Дмитрий Фурман щеше да бъде един от най-ярките ѝ представители. Той дори външно напомняше портрет, нарисуван от минималист. Всеки, който го е виждал дори веднъж, оставаше поразен от приликата му с гимназиалната ни представа за Дон Кихот. Висок, слаб, съсредоточен, отстранен и в същото време разпален, при срещите ни Фурман ме поразяваше с патологичната си неспособност да говори тривиалности. Във време, в което всички искахме да сме оригинални, той просто не знаеше как да не е оригинален. За него да мислиш – значеше да сравняваш. Защото за разлика от Дон Кихот, прекарал младостта си в четене на рицарски романи, младостта на Фурман преминава в учене на древни езици и писане на книги по сравнително религиознание.
Когато Стоян Гяуров сподели, че е решил да преведе, а Любен Козарев е поел риска да издаде на български някои от най-важните статии на Фурман, заедно с двете изключителни есета за него на Пери Андерсън, осъзнах колко е хубаво, че тази книга не се появи преди пет или десет години (Фурман почина през 2011 г.); ако статиите на Фурман се бяха появили в България тогава, когато ги е написал, ние нямаше да сме готови да ги прочетем.
И причината е проста. Фурман не се вписва в основните категории, чрез които политологическата ни общност, в цялото ѝ идеологическо разнообразие, се опитваше да разбере случващото се в Русия и посткомунистическия свят като цяло… Както посочва Пери Андерсън, Фурман „разглежда демокрацията като задължителен атрибут за определени етапи от развитието на човечеството, също както грамотността, огнестрелните оръжия и железниците са били атрибути на други етапи“. Фурман смята, че „не можем да отгатнем как ще се обличат и хранят в бъдеще руснаците, как ще живеят и работят, от какво ще се страхуват, но с известна увереност можем да предвидим, че ще избират управляващите чрез свободни избори, ще вземат решения с мнозинство и ще гарантират правата на малцинствата“.”