Всичко започва, когато консервативният френски философ Валтер Стиклер настойчиво преследва младия учен и начеващ писател Игор Щикс, за да му разкаже живота си. Няколко месеца по-късно трупът на философа изплува във водите близо до адриатически остров. Младият учен пристига на острова, за да се запознае със завещанието на философа, в което е включена и лявата активистка и неустоима красавица Теса Симон. Двамата се опитват фигурка по фигурка да наредят житейския пъзел на Валтер и приятеля му, левия терорист Владимир – две случайно оцелели сирачета от Втората световна война, скрепили своето братство и приятелство с ритуала на смесване на кръвта си и посветили живота си на една възвишена цел: светът да стане по-справедлив. Перипетиите, през които преминават, търсенията, успехите, заблудите, разочарованията и провалите напасват пъзела, който на финала отново се разбърква. Още по-зашеметяваща е изненадата в епилога.
 
Със задълбоченото познаване на лявата сцена в Европа и света от средата на миналия век до наши дни, със завидното си умение да заплита завръзки и да ги разплита по най-неочакван начин, като поддържа високо емоционално напрежение, Игор Щикс сътворява невероятно ефектен и интригуващ политически трилър.
 
Игор Щикс, дебютирал пред българските читатели с романа си „Елияховият стол“, преведен на още 14 езика, е роден през 1977 г. в Сараево. По време на войната в Босна и Херцеговина заминава за Загреб, където завършва философия и компаративистика. Защитава докторат в Института по политически науки в Париж. Работи като асистент в университета „Нортуестърн“ в Чикаго. От 2009 г. е научен сътрудник в Университета в Единбург. Автор е на една стихосбирка, четири романа, две драми, на есета и литературна критика, както и на политико-философски произведения.
 
Откъс от „W“ от Игор Щикс
 
“С Валтер Стиклер се запознах в началото на април на 2016-а. В нощта на 31 март група активисти реши да спре календара и да прекара нощта на Площада на Републиката. Nuit debout! Започна  дълга нощ на крак, докато реформираният календар отброяваше 32 март, 33, 34… Граждански събрания, концерти, графити, импровизирана библиотека, дискусии, публични речи, авторитетни личности, неизбежни сблъсъци… Скоро се създаде карнавална атмосфера с тромпети, барабани и песни за борба, свобода и победа на потиснатите, които някога си извоювахме и които тепърва ще настъпят след всички нещастия и гробове. Уговорката през тези дни беше една и съща: среща привечер на Площада на Републиката в близост до който живеех, на улица „Шато д’О“.
 
Там срещах широк кръг от хора, които наричахме приятели, смесица от самозвани артисти с повече или по-малко талант, музиканти, журналисти, докторанти, чуждестранни посетители с добри американски стипендии, кураторки във възход, келнери в нужда, сподвижници от различни associations, легални и неле гални мигранти, най-различни фрийленсъри, синове и дъщери на известни политици и възторжени активисти на най-новата радикално лява партия. Дефилирахме под черно-червените знамена на анархистките синдикати с настръхнала черна котка, продължавахме дружно с разни комунистически фракции, преминавахме през пропалестинските тълпи, за да стигнем до неизбежните срещи с разочарованите членове на масовите синдикати, на социалистите или зелените, а имаше и леви католици, феминистки, борци от антирасистки групи, както и ратници на уморената поради възрастта на членската си маса Лига за правата на човека.
 
Именно това беше едно от нещата, които, вярвах, правеха от Париж дом, тази готовност на хората да излязат на улицата, тяхната решителност, често и наивност, ентусиазмът на политическите спорове в безкрайните вечери, дори и когато бяха повърхностни, цялата онази страст, която се влага в дебатите по масите в кафенетата, в университета, в метрото. Възможността всеки ден да срещнете някого, когото нуждата, мечтите или любовта бяха довели в този град. Имах чувството, че съм между свои и че тук, в Париж, моето минало не може да бъде по-важно от моето настояще, че не може да го определя, че с решението си да остана тук съм избягал от проклятието на географията. Париж ми позволи да бъда по-близко до човека, който мислех че съм. Създадох си своя живот. Сам родих себе си.
 
В една от тези вечери си уговорих среща с редактори от списанието, за да обсъдим как да помогнем на разрастващото се движение. Пристигнах малко по-рано в любимото ни бистро. Нямаше нужда да поръчвам, защото келнерът Момо вече ми донесе чаша вино. Наслаждавах се на този кратък излет извън света, преди да дойдат приятелите, заобиколен от глъчка и звън на стъкло, отмаряйки очи от ускорените събития на улицата, по която много младежи и девойки вървяха към Площада на Републиката.”