„Тълкуване на сънищата“ (592 стр., превод Маргарита Дилова, ИК „Колибри“) обосновава съществуването на несъзнавана психична дейност и предлага метод за изследването ѝ. Ако приемем, че сънят е изпълняване на желание, откъде идва неговата странна и смущаваща форма? Каква промяна се е извършила с мислите в съня, за да се получи формата, която си спомняме след събуждането си? По какъв път се е извършила тази промяна? Откъде идва материалът, който се преработва в съновидение? Можем ли от сънищата да научим нещо ново за вътрешните си психични процеси, може ли тяхното съдържание да коригира мнения, които сме поддържали през деня? Отговорите на тези въпроси Фройд търси в „работата на съня”, тоест в изопачаването или маскирането на желанието и привеждането му в приемливия за цензурата вид, който ние възприемаме като съновидение. Сто и двайсет години след публикуването на книгата тя продължава да бъде актуално описание на „пътя към несъзнаваното“. Откриването на смисъл в привидно безсмислени неща, разбирането на като че ли неразбираеми явления, разтваря възможност пред човека за един нов вид познание: познанието на самия себе си. В този процес психоанализата се опитва да помага на хората да приемат онези части от същността си, които несъзнавано са отхвърляли, и да се чувстват цели. Това е необходимата предпоставка да обичат себе си такива, каквито са.
 
 
Зигмунд Фройд (1856-1939) е бележит австрийски учен – психолог и невролог, създател на психоаналитичния метод в психотерапията. Първата му книга, „Изследвания на истерията“, излиза едва през 1895 г. в съавторство с уважавания Йозеф Бройер. Прочути са концепциите на Фройд за несъзнаваното, защитните механизми, Едиповия комплекс и др. „Тълкуване на сънищата“ е с основополагащо значение за зараждащата се по онова време наука психология. Изключително противоречива фигура на своето съвремие, Фройд и днес предизвиква бурни дискусии и се нарежда сред най-забележителните личности в историята на човечеството.
Откъс „Тълкуване на сънищата“ от Зигмунд Фройд 
 
“ЗАЩО ЗАБРАВЯМЕ СЪНИЩАТА СЛЕД СЪБУЖДАНЕ
Пословичен е изразът, че сутрин сънят „избледнява“. Но е възможно, разбира се, и да се помни. Защото сънищата са ни познати единствено от спомена за тях след събуждане; често обаче имаме чувството, че споменът ни е непълен, че през нощта сънят е бил по-дълъг; наблюдаваме как от някой сън, за който сутринта все още сме имали жив спомен, в хода на деня остават само отделни откъслеци; често знаем, че сме сънували, но не и какво сме сънували, и така сме свикнали с убеждението, че сънищата са обречени на забрава, че не отхвърляме като абсурдна възможността и онзи, който на сутринта не помни нито съдържанието на съня си, нито че изобщо е сънувал, в действителност да е сънувал. От друга страна, за някои сънища се случва да остане извънредно траен спомен. При мои пациенти съм анализирал сънища, сънувани преди двайсет и пет и повече години, а си спомням и един мой сън, отдалечен с най-малко трийсет и седем години от днешния ден, но въпреки това споменът за него е все така свеж. Всичко това е много странно и на пръв поглед неразбираемо.
 
Със забравянето на сънищата се занимава най-подробно Щрюмпел [Strümpel, 1877, 79 и сл.]. Това забравяне изглежда сложен феномен, защото Щрюмпел го обяснява не с една, а с цяла редица причини.
 
Като начало при сънищата действат всички онези причини за забравяне, които предизвикват и забравянето в будния живот. В будно състояние ние бързо забравяме много усещания и възприятия заради това, че са били твърде слаби, че свързаното с тях душевно вълнение е било от много ниска степен. Същото важи за много съновидения; те биват забравени, защото са били прекалено слаби, докато по-ярки, близки до тях образи се помнят. Впрочем за запомнянето на съновиденията интензивността сама по себе си съвсем не е решаваща; Щрюмпел [пак там, 82] признава, както и други автори (Calkins, 1893), че често забравяме бързо съновидения, за които знаем, че са били много живи, докато сред запомнените има много бледи, призрачни образи. Освен това в будно състояние лесно забравяме онова, което се е случило еднократно, а помним по-добре това, което се е повтаряло във възприятията ни. Но повечето съновидения са еднократни преживявания; това им свойство допринася за равномерното забравяне на всички сънища. Много по-важна е една трета причина за забравянето. За да помним по-трайно усещания, представи, мисли и така нататък, е нужно те да не са изолирани, а да формират подходящи връзки и групи. Ако вземем думите на едно малко стихотворение и ги разбъркаме, ще бъде много трудно да го запомним. „Когато думите са подредени в смислена последователност, всяка помага на следващата и така цялото се запазва в паметта лесно и трайно. Безсмисленото обикновено запомняме така трудно и рядко, както обърканото и безредното“ [Strümpel, 1877, 83]. Сънищата обаче най-често не са ясни и подредени. Композициите на съня са лишени от собствена памет и се забравят, защото обикновено се разпадат в следващия момент. Това обаче не се съгласува добре с наблюдението на Радещок (Radestock, 1879, 168), че си спомняме най-добре тъкмо най-странните сънища.”