Издателство „Изток-Запад“ предлага на четящата аудитория „Право и модерност“ от  проф. д-р Иво Ангелов Христов.
 
За кое право става дума и какво е това право? За човек, школуван в юридическа традиция, такива въпроси са забранени по подразбиране. Няма нищо „по-очевидно“ от това, че правото е това, което е. По думите на френски професор от Сорбоната от началото на XIX в. там не се преподавало гражданско право, a Code Napoleon, т.е. въпросът с емпиричната наличност на правото е ясен — това са дългите поредици от томове, съдържащи законите и кодексите.
 
Прегледът на историческата традиция обаче показва, че поредицата от томове, т.е. формализацията на ниво закон, не е нещо, което е вечно и изначално битие на правото. Второ, оказва се, че въобще не е налице единство по отношение на концептуалното определяне същността на това толкова очевидно нещо. Трето, оказва се, че в различни исторически епохи и социални условия под „право“ са се разбирали твърде различни неща. Четвърто, въобще не е очевидно, че законът е заемал това доминиращо място като нормативен регулатор, каквото заема в модерността. Пето, оказва се, че точно в модерността в общества като българското формално се декларира „върховенство“ на закона, а реално законът блуждае някъде по периферията на социалното пространство.
 
Проф. д-р Иво Ангелов Христов е роден е на 5 септември 1966 г. в Киев. Магистър по право и доктор по социология на правото на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (2003). Доцент в катедра „Приложна и институционална социология“ във Философско-историческия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ (2009), професор от 2016 г. Автор на четири монографии и множество научни статии. Депутат в 44. ОНС.
 
 
Откъс от „Право и модерност“ от  проф. д-р Иво Ангелов Христов
 
„Съгласно първоначалния замисъл това изследване трябваше да бъде посветено на проблема за социалната ефективност на правото в България. Основен мотив за изследователски интерес точно към този проблем е наличието на криза в правоприлагането в български условия и мъчителното търсене на причините за това. Изходна точка за анализа трябваше да бъде сегашното състояние и място на „закона“ у нас. Но в процеса на изясняване на обществените предпоставки, определящи това състояние и динамика на предмета, се оказа, че е налице изначална неточност в дефинирането на проблема, тъй като се установи, че съм се захванал със следствието, а не с причината.
 
На първо място, поставянето на въпроса за ефективността или неефективността на един социален регулатор означава, че предварително предпоставяме и залагаме неговото положение на инструмент, чрез който се постигат цели и решават задачи. Т.е. предполага се, че става дума за едно средство. Само че анализът на действието на правото показва, че невинаги това, което се смята за ефективно и позитивно за държавата например, се схваща като такова и от адресатите на закона. Т.е. няма единна унифицирана и универсална социална скала, по която да измерваме различни степени на ефективност на нормативния инструмент. Такава скала е невъзможна, защото различните социални субекти и различните социални ситуации задават различни – често взаимно изключващи се – разбирания и стандарти за инструменталност и ефективност.
 
Но, от друга страна, справедливо би било да се възрази, че социалната ефективност или неефективност далеч не се определят от субективно отношение, а са обективно зададени. Обективната зададеност се определя от това, доколко чрез юридическия регулатор се удържат и възпроизвеждат определени динамични баланси на социалната система. Следователно критерият за ефективност е може би този – доколко и как правото като средство допринася за реализация на тази „систeмоспасителна“ функция.
 
Всъщност оказа се, че боравя с нещо, което X. Маркузе нарича „не на място поставена абстрактност“. Дали съществува „социална система“ следва първо да се докаже, второ, да се докаже, че такава системност е присъща на българските социални условия, при това не въобще и изобщо, а в конкретни исторически условия и трето, че елемент от системността и от нейното възпроизводство се явява точно правният регулатор.“