Френската писателка Катрин Панкол се завръща с романа Bed Bug. Буболечка в кревата” – още едно свидетелство, че въображението ѝ е неизчерпаем извор на  истории.
 
Книгата (превод: Галина Меламед, стр. 320, ИК „Колибри“) рисува образа на съвременна млада жена с успешна кариера, уверена и силна в професията, но объркана и безпомощна в интимните взаимоотношения. Роз е млада и талантлива биоложка. Нейна страст са насекомите и особено една светулка, от която се надява да добие лекарство против рак. Лео също е биолог, работи заедно с нея в Париж и Ню Йорк. Всичко сякаш върви прекрасно, само дето Роз не успява да изгради истинска здрава връзка със своя колега. Авторката провокативно вниква в съзнанието и душевността на своята героиня, в травмите от детството, оставили дълбок отпечатък върху нейния емоционален свят, в сблъсъка с властната майка, в тъмнината на миналото за да стигне до корените на злото, до неспособността ѝ за пълноценен любовен живот.
 
Катрин Панкол е родена в Казабланка през 1954 година. Завършва френска филология, известно време преподава, след което се отдава на журналистическото поприще. Трилогията, която започва с „Жълтите очи на крокодилите“, я изстрелва в орбитата на най-четените писатели на Франция. В „Три целувки“ съдбите на героите се вият и преплитат, белязани от заговори, предателства, полуистини и надежди. „Любов, огромна като катедрала” е епистоларен роман, изпълнен с много лиризъм, а „Тук съм преди теб” е разказ за мъчните пътища към съкровеното аз и към интимния свят на човека насреща. През 2017 г. „Колибри” издаде и „Красив имидж”, романизирано есе, вдъхновено от истинската история на Жаклин Кенеди. Днес Катрин Панкол е преведена на 30 езика, а от книгите ѝ са продадени милиони екземпляри в цял свят.
 
 
Откъс от  „Bed Bug. Буболечка в кревата“ от  Катрин Панкол
 
“Добре де, биваше си го. Момичетата от лабораторията си падаха по тъмния му перчем и начина, по който го прибираше, като се навеждаше напред и го хващаше в последния момент. Примираха от небрежния жест, с който пъхаше ръце в престилката, изправен и с усмивка, очертаваща трапчинка на лявата му буза. Обсъждаха сериозния му дълбок поглед, черните му загадъчни очи… Но не, не бе преследван от орда самки, да не прекаляваме. Беше средна категория. Среден нос, средна уста, средни, леко прегърбени рамене, висок ръст, дълги крака. Роз харесваше дългите му крака, но не и жълтите панталони. А панталоните на Лео Закария често бяха жълти. Понякога виолетови или бордо, но най-често много жълти. С отвратителни кафяви патъци. Нарочно не употребяваше думата „обувки“, защото нещото, което той носеше на краката си, не я заслужаваше. Вероятно бе на нейните години, около двайсет и девет, може би трийсет, не носеше халка, не казваше „ние“ и никога не употребяваше притежателно местоимение в първо лице множествено число. От шест месеца работеха заедно и заедно придвижваха на обяд таблите с храна в стола на лабораторията, но той никога не бе произнасял разнежено името на някое момиче или момче. И никой не бе дошъл с него предишната вечер на коледния купон, докато почти всички други колеги бяха пристигнали било с приятелка или с приятел. Бяха се скъсали от смях, когато Кирстен бе представила гаджето си Нилс като моята „половинка“. Нилс носеше папийонки на точки, стоеше на пръсти, за да стигне рамото на Кирстен и вероятно се обличаше от щанда за момченца в „Монопри“. Очите на Лео блестяха, пълни със сдържани сълзи. Роз бе започнала да хълца и Лео я тупаше по гърба с думите „нищо ти няма Роз, ще ти мине“. И името ѝ, произнесено с кубинския му акцент, се бе плъзнало като милувка до слабините ѝ. Имаше чувството, че са се свързали, че са съучастници и… че той ще ѝ предложи моментално да се омъжи за него. Една от нейните фантазми. Предложение за брак като любов от пръв поглед. Та-та-та-там! Луд съм по теб. Искаш ли да бъдеш моя жена? Такива неща обаче ставаха само във филмите.”