Романист, поет, драматург, литературен критик и преводач, Владимир Набоков е знаково име в модерната проза на XX век – редом с Джойс и Кафка. Роден е в аристократично семейство в Санкт Петербург, по-късно емигрира с родителите си в Англия. Известен е като космополитна фигура с ярка индивидуалност и блестящи творчески инвенции. Произведения като „Вълшебникът“, „Лолита“, „Смях в тъмното“ и „Покана за екзекуция“ го утвърждават като един от най-авторитетните и влиятелни стилисти на нашето съвремие. А романът „Машенка“ е издаден през 1926 г. под псевдонима В. Сирин и екранизиран във Великобритания през 1987 г. от режисьора Джон Голдшмит.
На 12 юли излиза „Красавица и други истории” втори том с разкази на гениалния стилист Владимир Набоков. Подредбата не е хронологична, а следва тематичен принцип, като проследява изграждането на стила на писателя през годините и през езиците (английски и руски).
„Красавица и други истории“ (превод: Владимир Молев, Мария Хаджиева; 424 стр., ИК „Колибри“) включва най-добрият разказ на Набоков („Сестрите Вейн“, чието първенство оспорват „Ланс“ и „Въртележката на времето“), един от любимите му („Пролет във Фиалта“), най-изследваният („Знаци и символи“), игривият и скандален „Сваляч“, последните му разкази на руски (първа и втора глава от недовършен роман: Ultima Thule, Solus Rex) и други, а всичко по пътя подготвя и води към поантата в последния разказ, който описва един изящен кръг.
Откъс от „Красавица и други истории“ Владимир Набоков
“Верочка умееше да устройва разни работи, било то събиране на крушон, виза или сватба. Сега тя с упоение се зае със съдбата на Олга Алексеевна. „В теб се е събудила сватовницата“, шегуваше се мъжът ѝ, възрастен балтиец – бръсната глава, монокъл. В един ясен августовски ден пристигна Олга Алексеевна, беше на мига преоблечена в рокля на Верочка, наново вчесана, гримирана – тя лениво мрънкаше, но отстъпваше, – и как празнично пукаха дъските във веселата виличка, как припламваха в зелената овощна градина висящи огледалца за стряскане на птиците! Дойде да погостува седмица някой си Форсман, руски германец, заможен вдовец, спортист, автор на ловджийски книги. Той отдавна молеше Верочка да му потърси годеница – „истинска руска красавица“. Имаше голям, внушителен нос със съвсем тънка розова веничка на високата гърбица. Беше вежлив, мълчалив, на моменти дори мрачен – но умееше тутакси, някак незабелязано да се сдружи за цял живот с някое куче или с дете. Откакто той дойде, сякаш някаква муха ухапа Олга Алексеевна: вяла и злобна, тя непрекъснато вършеше каквото не трябва – и сама го чувстваше, – и когато ставаше дума за стара Русия (Верочка се мъчеше да я накара да блесне с миналото си), имаше чувството, че тя непрестанно лъже и всички разбират, че лъже – и на инат не изричаше онова, което Верочка се стремеше да измъкне от нея на всеослушание, по никакъв начин не допускаше нещо да се нареди. Пляскаха картите на верандата и всички заедно се разхождаха из гората – но Форсман разговаряше предимно с мъжа на Верочка, спомняйки си някакви лудории от младостта, и двамата до почервеняване се заливаха от смях, изоставаха и се просваха върху мъха. Преди заминаването на Форсман играха както всяка вечер карти на верандата; изведнъж Олга Алексеевна почувства задушаващ спазъм в гърлото – но все пак успя да се усмихне и без особено бързане да излезе. Верочка почука на вратата ѝ, но тя не отвори. Посред нощ, като изтрепа рояк сънени мухи в ниската стая и толкова пуши, че повече не можеше да дърпа, Олга Алексеевна с яд и мъка, ненавиждайки себе си и всички, излезе в градината; там свиреха щурци, люлееха се вейки, нарядко падаше с рязко тупване ябълка и луната правеше гимнастика върху белосаната стена на кокошарника.
Рано сутринта тя излезе пак и седна на вече топлото стъпало. Форсман в син халат за баня седна до нея и като покашля, попита съгласна ли е да стане негова съпруга – така и каза: „съпруга“. Когато отидоха на закуска, Верочка, мъжът ѝ и неговата братовчедка съвсем мълчаливо, в различни ъгли танцуваха несъществуващи танци и Олга Алексеевна ласкаво проточи: „Ама че простаци“ – а на следващото лято умря при раждане.
Това е всичко. Тоест може и да има някакво продължение, но то не ми е известно и в такива случаи, вместо да си блъскам главата с догадки, повтарям след веселия крал от моята любима приказка: Коя стрела лети вечно? – Стрелата, попаднала в целта.”
На 12 юли излиза „Красавица и други истории” втори том с разкази на гениалния стилист Владимир Набоков. Подредбата не е хронологична, а следва тематичен принцип, като проследява изграждането на стила на писателя през годините и през езиците (английски и руски).
„Красавица и други истории“ (превод: Владимир Молев, Мария Хаджиева; 424 стр., ИК „Колибри“) включва най-добрият разказ на Набоков („Сестрите Вейн“, чието първенство оспорват „Ланс“ и „Въртележката на времето“), един от любимите му („Пролет във Фиалта“), най-изследваният („Знаци и символи“), игривият и скандален „Сваляч“, последните му разкази на руски (първа и втора глава от недовършен роман: Ultima Thule, Solus Rex) и други, а всичко по пътя подготвя и води към поантата в последния разказ, който описва един изящен кръг.
Откъс от „Красавица и други истории“ Владимир Набоков
“Верочка умееше да устройва разни работи, било то събиране на крушон, виза или сватба. Сега тя с упоение се зае със съдбата на Олга Алексеевна. „В теб се е събудила сватовницата“, шегуваше се мъжът ѝ, възрастен балтиец – бръсната глава, монокъл. В един ясен августовски ден пристигна Олга Алексеевна, беше на мига преоблечена в рокля на Верочка, наново вчесана, гримирана – тя лениво мрънкаше, но отстъпваше, – и как празнично пукаха дъските във веселата виличка, как припламваха в зелената овощна градина висящи огледалца за стряскане на птиците! Дойде да погостува седмица някой си Форсман, руски германец, заможен вдовец, спортист, автор на ловджийски книги. Той отдавна молеше Верочка да му потърси годеница – „истинска руска красавица“. Имаше голям, внушителен нос със съвсем тънка розова веничка на високата гърбица. Беше вежлив, мълчалив, на моменти дори мрачен – но умееше тутакси, някак незабелязано да се сдружи за цял живот с някое куче или с дете. Откакто той дойде, сякаш някаква муха ухапа Олга Алексеевна: вяла и злобна, тя непрекъснато вършеше каквото не трябва – и сама го чувстваше, – и когато ставаше дума за стара Русия (Верочка се мъчеше да я накара да блесне с миналото си), имаше чувството, че тя непрестанно лъже и всички разбират, че лъже – и на инат не изричаше онова, което Верочка се стремеше да измъкне от нея на всеослушание, по никакъв начин не допускаше нещо да се нареди. Пляскаха картите на верандата и всички заедно се разхождаха из гората – но Форсман разговаряше предимно с мъжа на Верочка, спомняйки си някакви лудории от младостта, и двамата до почервеняване се заливаха от смях, изоставаха и се просваха върху мъха. Преди заминаването на Форсман играха както всяка вечер карти на верандата; изведнъж Олга Алексеевна почувства задушаващ спазъм в гърлото – но все пак успя да се усмихне и без особено бързане да излезе. Верочка почука на вратата ѝ, но тя не отвори. Посред нощ, като изтрепа рояк сънени мухи в ниската стая и толкова пуши, че повече не можеше да дърпа, Олга Алексеевна с яд и мъка, ненавиждайки себе си и всички, излезе в градината; там свиреха щурци, люлееха се вейки, нарядко падаше с рязко тупване ябълка и луната правеше гимнастика върху белосаната стена на кокошарника.
Рано сутринта тя излезе пак и седна на вече топлото стъпало. Форсман в син халат за баня седна до нея и като покашля, попита съгласна ли е да стане негова съпруга – така и каза: „съпруга“. Когато отидоха на закуска, Верочка, мъжът ѝ и неговата братовчедка съвсем мълчаливо, в различни ъгли танцуваха несъществуващи танци и Олга Алексеевна ласкаво проточи: „Ама че простаци“ – а на следващото лято умря при раждане.
Това е всичко. Тоест може и да има някакво продължение, но то не ми е известно и в такива случаи, вместо да си блъскам главата с догадки, повтарям след веселия крал от моята любима приказка: Коя стрела лети вечно? – Стрелата, попаднала в целта.”