Според Пол Остър всеки писател се нуждае от някои типично кучешки атрибути: нос, за да надушва, още интерес към разнообразието на живота и устойчивостта на боклука в него“.
„Тимбукту“ (превод: Иглика Василева, 192 стр., ИК „Колибри“), най-четивният роман на Пол Остър до този момент, е историята на едно забавно пътуване, представена през погледа на помияра господин Боунс, верен приятел на Уили Г. Кристмас – изтерзана душа и поет, чиято глава е пълна със собствената му непубликувана поезия. Подобно на Дон Кихот и Санчо Панса двамата поемат на едно последно пътуване към Балтимор в издирване на евентуалната си спасителка Беа Суонсън. Но след като господарят му Уили внезапно се преселва в отвъдната земя „Тимбукту“, господин Боунс е оставен на произвола на съдбата. Премеждията му са и страшни, и смешни. Въпреки че ходи на четири лапи и не може да говори, той умее да мисли и от мислите му Пол Остър изтъкава история, пълна с тъга и нежност, но и с много хумор.
Пол Остър е сред най-уважаваните и интригуващи имена на съвременния роман. За последните три десетилетия американският писател е белязал безвъзвратно върховете на постмодерната литература в нейния едновременно смущаващо интелектуален, но и дълбоко човешки триумф. След като „изобретява самотата” с първото си литературно произведение, Остър създава прочутата „Нюйоркска трилогия” – три своеобразни детективски истории за тънката граница между лудостта и нормалността, между целостта на една идентичност и нейната разруха. Романи като „Музика на случайността“, „Книга на илюзиите“, „Лунен дворец” и „Левиатан” маркират неуморното търсене по магистралите на най-опасната спирала, която има само една посока – към сърцевината на човешкото. През 2018 г. „Колибри“ издаде „4 3 2 1” – монументална творба, определена от критиката като „изумителен шедьовър” и „най-внушителния, удовлетворителен, ярък и сърцераздирателен роман” на големия американски романист.
Откъс от „Тимбукту“ от Пол Остър
“Господин Боунс чаткаше. Той винаги разбираше какво му казва Уили. Така е било, откакто се помнеше, и вече неговият инглуиш беше станал толкова добър, колкото и на всеки имигрант, прекарал седем години на американска земя. Разбира се, това беше неговият втори език и съвсем различен от онзи, на който майка му го бе научила, но въпреки че имаше още какво да се желае от произношението му, той беше усвоил всички тънкости на синтаксиса и граматиката. И това не е никак странно или необикновено за животно с интелекта на господин Боунс. Повечето кучета научават в доста прилична степен езика на двуногите, но господин Боунс беше имал късмета да попадне на господар, който не се отнасяше с него като към по-нисш и примитивен екземпляр. Още от самото начало станаха първи другари и когато към това се добави фактът, че господин Боунс не беше просто най-добрият приятел на Уили, а неговият единствен приятел, а и като вметнем, че Уили беше мъж, влюбен в звука на собствения си глас, тоест беше истински, закоравял логоманиак, който почти не спираше да говори от мига, в който отвори очи сутрин, докато се просне пиян вечер, тогава вече ставаше пределно ясно защо господин Боунс говореше местния език толкова свободно. При това положение единственото чудно нещо беше, че не се изразяваше дори още по-добре. Не беше поради липса на старателни усилия, просто биологията беше против него, и дали поради формата на муцуната, зъбите и езика, с които съдбата го беше обременила, но най-доброто, което съумяваше, бе да издава серия от подлайвания, джавкания и прозевки, тоест някакво протяжно и непонятно общуване. С мъка на сърцето, той много добре си даваше сметка колко далеч са тези шумове от желаното дар слово, но Уили винаги му даваше думата, а в края на краищата това беше по-важно. Господин Боунс имаше възможност да се изкаже и когато го правеше, беше удостояван с цялото внимание на господаря си, а ако погледнеш лицето на Уили, докато следи как приятелят му се мъчи да наподобява човешката реч, тогава всеки би се заклел, че поглъща всяка негова дума.
През тази мрачна неделя в Балтимор обаче господин Боунс така и не си отвори устата. Това бяха последните им дни заедно, може би дори часове, и не беше време да се впускат в дълги разговори или витиевати речи, не беше време за старите им хитрувания и увъртания. Някои ситуации изискват такт и дисциплина, а в сегашното им бедствено положение беше много по-добре да си държиш езика зад зъбите и да постъпваш като добро и вярно куче. Позволи на Уили да закачи каишката на нашийника му, без да протестира. Не взе да скимти, задето не беше ял нищо през последните трийсет и шест часа; не взе да души въздуха за някоя женска наоколо; не се спираше да пикае до всеки уличен стълб или воден кран. Просто вървеше кротко до Уили, следваше господаря си по празните авенюта в търсене на Калвърт Стрийт 316.”
„Тимбукту“ (превод: Иглика Василева, 192 стр., ИК „Колибри“), най-четивният роман на Пол Остър до този момент, е историята на едно забавно пътуване, представена през погледа на помияра господин Боунс, верен приятел на Уили Г. Кристмас – изтерзана душа и поет, чиято глава е пълна със собствената му непубликувана поезия. Подобно на Дон Кихот и Санчо Панса двамата поемат на едно последно пътуване към Балтимор в издирване на евентуалната си спасителка Беа Суонсън. Но след като господарят му Уили внезапно се преселва в отвъдната земя „Тимбукту“, господин Боунс е оставен на произвола на съдбата. Премеждията му са и страшни, и смешни. Въпреки че ходи на четири лапи и не може да говори, той умее да мисли и от мислите му Пол Остър изтъкава история, пълна с тъга и нежност, но и с много хумор.
Пол Остър е сред най-уважаваните и интригуващи имена на съвременния роман. За последните три десетилетия американският писател е белязал безвъзвратно върховете на постмодерната литература в нейния едновременно смущаващо интелектуален, но и дълбоко човешки триумф. След като „изобретява самотата” с първото си литературно произведение, Остър създава прочутата „Нюйоркска трилогия” – три своеобразни детективски истории за тънката граница между лудостта и нормалността, между целостта на една идентичност и нейната разруха. Романи като „Музика на случайността“, „Книга на илюзиите“, „Лунен дворец” и „Левиатан” маркират неуморното търсене по магистралите на най-опасната спирала, която има само една посока – към сърцевината на човешкото. През 2018 г. „Колибри“ издаде „4 3 2 1” – монументална творба, определена от критиката като „изумителен шедьовър” и „най-внушителния, удовлетворителен, ярък и сърцераздирателен роман” на големия американски романист.
Откъс от „Тимбукту“ от Пол Остър
“Господин Боунс чаткаше. Той винаги разбираше какво му казва Уили. Така е било, откакто се помнеше, и вече неговият инглуиш беше станал толкова добър, колкото и на всеки имигрант, прекарал седем години на американска земя. Разбира се, това беше неговият втори език и съвсем различен от онзи, на който майка му го бе научила, но въпреки че имаше още какво да се желае от произношението му, той беше усвоил всички тънкости на синтаксиса и граматиката. И това не е никак странно или необикновено за животно с интелекта на господин Боунс. Повечето кучета научават в доста прилична степен езика на двуногите, но господин Боунс беше имал късмета да попадне на господар, който не се отнасяше с него като към по-нисш и примитивен екземпляр. Още от самото начало станаха първи другари и когато към това се добави фактът, че господин Боунс не беше просто най-добрият приятел на Уили, а неговият единствен приятел, а и като вметнем, че Уили беше мъж, влюбен в звука на собствения си глас, тоест беше истински, закоравял логоманиак, който почти не спираше да говори от мига, в който отвори очи сутрин, докато се просне пиян вечер, тогава вече ставаше пределно ясно защо господин Боунс говореше местния език толкова свободно. При това положение единственото чудно нещо беше, че не се изразяваше дори още по-добре. Не беше поради липса на старателни усилия, просто биологията беше против него, и дали поради формата на муцуната, зъбите и езика, с които съдбата го беше обременила, но най-доброто, което съумяваше, бе да издава серия от подлайвания, джавкания и прозевки, тоест някакво протяжно и непонятно общуване. С мъка на сърцето, той много добре си даваше сметка колко далеч са тези шумове от желаното дар слово, но Уили винаги му даваше думата, а в края на краищата това беше по-важно. Господин Боунс имаше възможност да се изкаже и когато го правеше, беше удостояван с цялото внимание на господаря си, а ако погледнеш лицето на Уили, докато следи как приятелят му се мъчи да наподобява човешката реч, тогава всеки би се заклел, че поглъща всяка негова дума.
През тази мрачна неделя в Балтимор обаче господин Боунс така и не си отвори устата. Това бяха последните им дни заедно, може би дори часове, и не беше време да се впускат в дълги разговори или витиевати речи, не беше време за старите им хитрувания и увъртания. Някои ситуации изискват такт и дисциплина, а в сегашното им бедствено положение беше много по-добре да си държиш езика зад зъбите и да постъпваш като добро и вярно куче. Позволи на Уили да закачи каишката на нашийника му, без да протестира. Не взе да скимти, задето не беше ял нищо през последните трийсет и шест часа; не взе да души въздуха за някоя женска наоколо; не се спираше да пикае до всеки уличен стълб или воден кран. Просто вървеше кротко до Уили, следваше господаря си по празните авенюта в търсене на Калвърт Стрийт 316.”