Различни са нишките, които свързват разказите на Владимир Набоков, намерили място в „Звуци и други истории“ (превод: Мария Хаджиева, 296 стр.,ИК “Колибри”). Едно е сигурно – тези истории са пронизани от безкомпромисното наблюдение, че „една книга не може да се чете, тя може само да се препрочита“. Музикалната тема дава тон на сборника, прозвучава и мелодията на дъжда, прекъсвана от музикални паузи. Следват темата за случайното, ролята на съдбата и измамното щастие и за писането, мистифицираното авторство, отношенията с критиката и читателя. Своеобразна поанта на първата дузина в подбора се явява дванайсетият разказ, „Рождество“, след което игривата „Приказка“ превключва стрелката на релсите с темите за диктатора, насилието в следващата група разкази. В съзвучие с Набоковото настояване, че човек не чете, а винаги препрочита, разказът „Кръг“ се явява финално обръщане към началото и същевременно циклично припомня фантазията на тринайсетото, което се оказва отново първото: „Моля, заповядайте: в един горещ летен ден в средата на юни…“
 
Владимир Набоков е знаково име в модерната проза на XX век – редом с Джойс и Кафка. Забележителен романист, поет, литературен критик и преводач, той е роден в аристократично семейство в Санкт Петербург, по-късно емигрира с родителите си в Англия. Известен като космополитна фигура с ярка индивидуалност, Набоков се отличава с богатството и дълбочината на лингвистичното си умение, с ерудитския си стил и необичайни творчески инвенции. Произведения като „Вълшебникът“, „Лолита“, „Смях в тъмното“ и „Покана за екзекуция“ го утвърждават като един от най-авторитетните и влиятелни стилисти на нашето съвремие. A „Машенка“ е издаден през 1926 г. под псевдонима В. Сирин и екранизиран във Великобритания през 1987 г. от режисьора Джон Голдшмит.
 
Откъс от „Звуци и други истории“ на Владимир Набоков
 
„Беше така: на единия бряг на реката – твоят парк, твоите ливади, на другия – селото. На места по шосето имаше дълбоки дупки; лилавееше мазната кал, мехуреста вода с цвят на кафе с мляко стоеше в коловозите. Особено отчетливо се точеха кривите сенки на черните къщи от греди.
Вървяхме в сянката по една отъпкана пътечка покрай магазинчето за дребни стоки, покрай кръчмата с изумрудена табела, покрай дворовете, изпълнени със слънце, лъхащи на оборски тор и свежо сено.
Училището беше ново, тухлено, заобиколено с кленове. На прага през зеещата врата една селянка с белнали се прасци изстискваше парцал в кофа.
Ти попита:
– Дали Пал Палич си е вкъщи?
Селянката (лунички, плитчици) примижа на слънцето.
– Че как, вкъщи е – блъсна с пета издрънчалата кофа. – Влизайте, госпожо. В работилницата ще са.
Изскърцахме по тъмния коридор, после – през просторна класна стая. Мимоходом хвърлих поглед към синкавата карта; помислих си: в цяла Русия е така – слънце, ями… В един ъгъл блестеше стъпкано тебеширче. А по-нататък, в малката работилничка приятно миришеше на дърводелско лепило, на борови стърготини. Без сако, отпуснат и потен, Пал Палич рендосваше, издал ляв крак напред, звучно свирейки с рендето по пеещата бяла дъска. В прашен лъч се люлееше напред-назад влажната му плешивина. На пода под тезгяха като леки къдри се виеха стърготини.
Казах високо:
– Пал Палич, имате гости!
Той трепна, отведнъж се смути, засуетено млясна ръката ти, която ти вдигна с толкова слабо, толкова познато движение, за миг той впи влажни пръсти в китката ми и я раздруса. Лицето му, изваяно сякаш от мазен пластилин, с леки мустаци и неочаквани бръчки.
– Пардон, аз, знаете ли, не съм облечен… – срамежливо се ухили той.
Грабна от перваза два стоящи един до друг цилиндъра – маншетите. Забързано си ги сложи.
– А над какво работите? – попита ти и гривната ти блесна.
Пал Палич с размах намъкваше сакото.
– Само така, дребна работа – забоботи той с леко запъване на устнените съгласни. – Една показалка. Още не съм я довършил. После ще я шлифовам, ще я намажа с лак. По-добре вижте тъй наречената „муха“…
С един удар на събраните длани той завъртя малък дървен хеликоптер, който, жужейки, излетя, удари се в тавана, падна.
Сянка на вежлива усмивка плъзна по лицето ти.
– Ама че съм и аз! – пак се засуети Пал Палич. – Да се качим горе, господа. Тук вратата скърца. Пардон. Позволете ми да мина пред вас. Страхувам се, че при мен е разхвърляно…
– Той май е забравил, че ме е поканил – каза ти на английски, когато се изкачвахме по небоядисаната скърцаща стълба…
Гледах гърба ти, копринените карета на блузката ти. Някъде долу, навярно на двора, се носеше звънлив женски глас: „Герасиме! Ей, Герасиме!“ – и изведнъж ми стана толкова ясно, че светът векове е цъфтял, увяхвал, въртял се е, променял се е единствено за да свърже и да слее тъкмо сега, тъкмо в този миг във вертикален акорд гласа, който прозвъня долу, движението на копринените ти лопатки, мириса на боровите дъски…”