В началото на април Милан Кундера, един от колосите на световната литература, навърши 92 години. По този повод издателство „Колибри“ предлага на читателите ново издание на романа „Незнанието“. Оригиналният дизайн на корицата е на Стефан Касъров.
 
Незнанието (превод: Боян Знеполски, стр. 144, твърди корици) е публикуван на френски за пръв път през 2000 година. Романът разкрива чувствата, съпровождащи завръщането в родината, която е престанала да бъде дом. Това е разказ за Ирена и Йозеф – една чехкиня, попаднала в Париж, и чешки ветеринарен лекар, който се установява в Дания. И двамата се завръщат – събитията от 1989 г. им дават този шанс. Пристигат с и без желание. Ирена е загубила чешкия си съпруг и само отчасти се чувства обвързана с един шведски предприемач. Йозеф се връща, защото датската му съпруга е починала и той отчаяно търси някакъв изход. Родината, която намират, е задкулисен свят – ландшафт на наследеното в материален и духовен план. Кундера подхожда към своите герои с разбиране. Постепенно разкрива тяхната огледална история, която е и среща, и крушение. Невежеството тук се разглежда преди всичко като осъзнато действие, като съзнателно избягване на неудобната истина…
 
Жива легенда на европейската литература, Милан Кундера владее до съвършенство изкуството на романа, полифонията и фарса. Роден е през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Постига международна известност с „Книга за смеха и забравата“, „Смешни любови“, „Животът е другаде“, „Валс на раздяла“, „Безсмъртие“, „Шегата“, „Самоличност“ и „Непосилната лекота на битието“ (екранизиран през 1988 г. под режисурата на Филип Кауфман). Не по-малко завладяващи са есеистичните му книги: „Завесата“, „Една среща“, „Изкуството на романа“. Бляскавият експериментален стил на Кундера се характеризира с неподражаема ирония, метафизични размишления и философска дълбочина.
 
Откъс  от „Незнанието“ от Милан Кундера
 
“На гръцки „завръщане“ е nostos. Algos означава страдание. Следователно носталгията е страдание, предизвикано от неутоления копнеж да се завърнеш. За това фундаментално понятие повечето европейци могат да използват дума с гръцки произход (nostalgic, nostalgia), както и други думи, чийто корен е в националния език: испанците казват anoranza, португалците казват saudade. Във всеки език тези думи имат различен семантичен оттенък. Често пъти те означават единствено тъга, предизвикана от невъзможността да се завърнеш в страната. Болка по страната. Болка по дома. На английски homesickness. Или на немски Heimweh. На холандски heimwee. Но това е пространствено ограничаване на едно толкова значимо понятие. Един от най-древните европейски езици, исландският, разграничава два термина: soknudur – носталгия в общия ѝ смисъл, и heimfra – болка по страната. Чехите освен заимстваната от гръцки дума носталгия имат за това понятие свое собствено съществително, stesk, и свой собствен глагол; най-вълнуващият любовен израз на чешки е: styska se mi ро tobe – изпитвам носталгия по теб, не мога да понеса болката от отсъствието ти. На испански anoranza произлиза от глагола аnоrаr (изпитвам носталгия), който пък произлиза от каталунския еnуоrаr, производен на латинската дума ignorare (не знам). В тази етимологична светлина носталгията се явява като страдание поради незнанието. Ти си далеч и аз не знам какво става с теб. Моята страна е далеч и аз не знам какво става там. Някои езици срещат известни затруднения с носталгията: французите могат да я изразят единствено чрез съществителното от гръцки произход, но нямат глагол; могат да кажат: мъчно ми е за теб, но изразът мъчно ми е слаб, бездушен, във всеки случай прекалено лек за толкова сериозно чувство. Немците рядко използват думата носталгия в гръцката ѝ форма и предпочитат да казват Sehnsucht – копнеж по отсъстващото; но думата Sehnsucht може да е насочена както към това, което е било, така и към онова, което никога не е било (едно ново приключение), и следователно не съдържа задължително идеята за nostos; за да се включи в Sehnsucht натрапчивият копнеж по завръщането, трябва да се прибави допълнение: Sehnsucht nach der Vergangenheit, nach der verlorenen Kindheit, nach der ersten Liebe (копнеж по миналото, по изгубеното детство, по първата любов).
 
Тъкмо в зората на античната гръцка култура се ражда Одисея – епопеята, която е основоположница на носталгията. Нека подчертаем: Одисей, най-големият авантюрист на всички времена, е същевременно и най-големият носталгик. Той отишъл (без особено удоволствие) да воюва в Троя, където останал десет години. След това побързал да се върне в родната си Итака, но козните на боговете удължили плаването му най-напред с три години, преизпълнени с най-чудати събития, после с още седем, които прекарал като заложник и любовник при богинята Калипсо, която, тъй като била влюбена в него, не го пускала да си тръгне от острова.
 
В петата песен на Одисея Одисей ѝ казва: „Зная самият прекрасно разумната Пенелопа колко пред образа твой е нищожна със земната хубост… Все пак желая безспирно и цял ден копнея в дома си аз да се върна отново, деня си възвратен да видя“. И Омир продължава: „А денят си отиде и мракът се спусна. Двама тогаз в пещерата намериха кътче потайно, цялата нощ неразлъчни изпитваха сладост любовна“.”