Никол Краус е родена през 1974 г. в Ню Йорк, учила е в Станфордския университет в Калифорния и в Оксфорд. Публикувала е поезия и разкази в различни издания като  „Гранта“, „Ню Йоркър“, „Ескуайър“ и др.  Книгите ѝ са преведени на 35 езика и ѝ носят поредица от награди. Бестселърът „История на любовта“ печели приза „Сароян“ за международна литература, оглавява множество класации и е носител на редица награди в САЩ и Великобритания. През 2016 г. е екранизиран с успех от режисьора Раду Михайлеану.
 
„Лес тъмен“ е четвъртият поред роман на Краус, определен от „Гардиан“ като блестящо постижение и завладяваща рефлексия върху самата природа на литературата. Художник на корицата на българското издание е Живко Петров.
 
Какъв би бил животът ни, ако бяхме посещавали друго училище, ако бяхме свързали живота си с друг човек, ако бяхме избрали друга страна? А може би точно такъв друг живот наистина съществува? „Лес тъмен” (превод: Здравка Букова, 304 стр., ИК „Колибри“) предлага възможни алтернативи. Творбата е разказ за един адвокат, превърнал се във филантроп, който няма търпение да се раздели с притежанията си („за да си разчисти място за размисъл“). Тя е и история за една писателка, озовала се в задънена улица – и в творчески, и в личен план („ами ако, вместо да съществува в едно универсално космическо пространство, всеки от нас е роден сам в своя блестяща празнота, която накълцва на парчета, сглобявайки стълбища и градини, и гари по свой уникален модел, докато оформи своето пространство в един собствен свят? Ами ако на човешкото възприятие и способността за творчество се дължи създаването на мултивселената?“).  Търсейки опора в Кафка, Фройд и юдейската философия, двамата герои от паралелните нишки на повествованието напускат Ню Йорк в посока Тел Авив с мисълта за върховно преобразяване…
 
Откъс от  „Лес тъмен“  от Никол Краус
 
“Никой не би допуснал подобен завършек, но все пак краят сякаш изглеждаше някак логичен. Смъртта бе твърде нищожна за Епстийн. Погледнато в ретроспектива, дори не бе и реална възможност. Приживе той заемаше цялото налично пространство. Не защото беше едър, а защото бе неудържим. Той бе някак вездесъщ; и сам не можеше да се овладее. Всичко у него преливаше: страстта, гневът, въодушевлението, презрението към хората и обичта към човечеството. Израсъл бе сред словесни двубои и имаше нужда от сблъсъка на аргументи, за да се усеща жив. В някакъв момент прекъсна връзка с три четвърти от хората, с които навремето се бе сближил; онези, които му останаха, той смяташе за непогрешими и щеше да ги обича вечно. Познанството с него означаваше да бъдеш или сразен, или прехвален. Човек трудно можеше да се разпознае в неговите описания. По пътя си бе оставил цяло шествие от протежета. Епстийн им вдъхваше част от себе си, те нарастваха все повече и повече – което важеше за всеки, когото превърнеше в обект на обичта си. Накрая избраниците се понасяха като балона пред „Мейсис“ в Деня на благодарността. Само че един ден се забиваха в някой от високоморалните клони на Епстийн и се спукваха. От този момент нататък имената им се превръщаха в анатема. Със своите привички да раздува Епстийн бе истински американец, но липсата на респект към границите на личното пространство и склонността му към трайбализъм опровергаваха това впечатление. Той беше нещо различно и това различно водеше до поредното недоразумение.
 
И в същото време този човек притежаваше дарбата да привлича хората, да ги притегля на своя страна, под пространния чадър на стратегиите си. Вътрешният му плам не секваше и тази светлина се изливаше от него с небрежна лекота като у човек, който няма нужда нито да икономисва, нито да пести. Край него никога не беше скучно. Духът му се извисяваше и пропадаше, и се издигаше отново; той кипеше и порицаваше, но неизменно и напълно приковаваше вниманието. Любопитството му бе неизчерпаемо, а когато явление или човек привлечеше интереса му, той предприемаше пространно проучване. Никога не се съмняваше, че и всички останали ще се заинтересуват от обектите, привлекли вниманието му. Въпросът бе, че малцина притежаваха неговата издръжливост и упоритост. В края на вечерта неизменно някой друг (не и той, разбира се) настояваше да си тръгнат, но Епстийн упорито сподиряше компанията навън от ресторанта, като продължаваше да разсича въздуха с показалец, движен от желанието на всяка цена да наложи тезата си.”