На 13 май, излиза трилърът на Майкъл Корита „Смъртта не е решение“, издателство „Обсидиан“, превод Милко Стоименов. SISTER е студиото, което е започнало работа по екранизацията на романа.
Преди десет години на пусто шосе във Флорида е открита колата на Нина Морган. Изцапана с нейната кръв. Криминалистите са убедени, че е убита, макар тялото ѝ да не е намерено.
Нина е била свидетел на зловещо престъпление. С показанията си пред полицията тя подписва смъртната си присъда. Затова инсценира убийството си. И възкръсва като Лия Трентън, планински водач в Мейн.
Тя знае, че едва ли някога ще види децата си. Докато една трагедия не я събира с тях. Но онези, които искат да ѝ отмъстят, никога не са спирали да следят семейството ѝ. Над нея отново надвисва опасност и тя отчаяно се нуждае от помощ. Стар приятел я свързва с тайнствен наемен убиец. Събитията се развиват светкавично бързо. Неприятни изненади очакват преследвачите на Нина Морган. Защото тя отдавна се е превърнала в друг човек. С друг характер, с други умения. И неочаквана нова сила.
Според Стивън Кинг Майкъл Корита е „Майстор на съспенса!“, а Лий Чайлд определя „Смъртта не е решение“ като „Забележителен трилър!“.
Откъс от „Смъртта не е решение“ от Майкъл Корита
“Двамата мъже обикаляха около колата на Нина с оръжия в ръце, кръжаха като два сателита на смъртта, чиито орбити не се пресичаха.
Тя седеше, стиснала волана и вперила поглед напред. Сълзите по лицето ѝ бяха изсъхнали. Вече не трепереше, но челюстта продължаваше да я боли – толкова здраво бе стискала зъби. Наблюдаваше ги как се движат и ги чуваше какво говорят, но не казваше и дума. Знаеше, че няма смисъл. Те щяха да вземат решение, след което тя щеше да умре.
Всички го знаеха.
– Вдигни пушката и стреляй само веднъж – нареди по-високият.
Беше слаб, с руса коса, която стигаше почти до раменете му. В дясната си ръка държеше полуавтоматична пушка АР-15. Фаровете зад гърба му осветяваха моста и реката.
– Един изстрел? – попита другият.
Той беше с няколко сантиметра по-нисък и по-мускулест. Косата му бе подстригана съвсем късо като на кадет във военно училище, но спокойно можеше да мине за брат на по-високия. Двамата наистина много си приличаха – разликите бяха съвсем повърхностни, колкото да предотвратят евентуални недоразумения. Мъжете се движеха като един, говореха като един, дишаха като един…
– Защо не изпразним пълнителите и не оставим само строшено стъкло и гилзи?
– Искаш касапница – въздъхна дългокосият. – Винаги си предпочитал хаоса дори когато можем да изпълним задачата чисто и прецизно.
Двамата отново се разминаха, всеки продължи в различна посока, без да удостои другия с поглед. Защото не откъсваха очи от Нина нито за миг.
Когато пътищата им се приближаваха, те ускоряваха крачка. Ако човек ги наблюдаваше, трудно би проследил едновременно и двамата. Трябваше да погледне наляво или надясно, а това означаваше да обърне гръб на единия или другия. Движенията им напомняха танц със сложна хореография.
Нина продължаваше да се взира в пътя.
– Това не е хаос – възрази късо подстриганият. – Това е послание.
Светлината на фаровете мяташе дългите им сенки отвъд напукания асфалт – превръщаше ги в свръхестествени фигури, които подскачаха по моста и повърхността на водата.
Нина облиза устни. Пръстите ѝ ту стискаха здраво волана, тук го отпускаха. Чакаше ги да вземат решение.
– Никой не е искал от нас да отправяме послания, поръчаха ни да я убием – каза дългокосият.
Гласът му беше напевен и ведър, почти весел. Той не изпускаше от поглед Нина, докато обикаляше около колата. Тя искаше да извърне глава, но не можеше. Гледай право напред. Мине ли покрай теб, срещни погледа му и го остави да отмине.”
Преди десет години на пусто шосе във Флорида е открита колата на Нина Морган. Изцапана с нейната кръв. Криминалистите са убедени, че е убита, макар тялото ѝ да не е намерено.
Нина е била свидетел на зловещо престъпление. С показанията си пред полицията тя подписва смъртната си присъда. Затова инсценира убийството си. И възкръсва като Лия Трентън, планински водач в Мейн.
Тя знае, че едва ли някога ще види децата си. Докато една трагедия не я събира с тях. Но онези, които искат да ѝ отмъстят, никога не са спирали да следят семейството ѝ. Над нея отново надвисва опасност и тя отчаяно се нуждае от помощ. Стар приятел я свързва с тайнствен наемен убиец. Събитията се развиват светкавично бързо. Неприятни изненади очакват преследвачите на Нина Морган. Защото тя отдавна се е превърнала в друг човек. С друг характер, с други умения. И неочаквана нова сила.
Според Стивън Кинг Майкъл Корита е „Майстор на съспенса!“, а Лий Чайлд определя „Смъртта не е решение“ като „Забележителен трилър!“.
Откъс от „Смъртта не е решение“ от Майкъл Корита
“Двамата мъже обикаляха около колата на Нина с оръжия в ръце, кръжаха като два сателита на смъртта, чиито орбити не се пресичаха.
Тя седеше, стиснала волана и вперила поглед напред. Сълзите по лицето ѝ бяха изсъхнали. Вече не трепереше, но челюстта продължаваше да я боли – толкова здраво бе стискала зъби. Наблюдаваше ги как се движат и ги чуваше какво говорят, но не казваше и дума. Знаеше, че няма смисъл. Те щяха да вземат решение, след което тя щеше да умре.
Всички го знаеха.
– Вдигни пушката и стреляй само веднъж – нареди по-високият.
Беше слаб, с руса коса, която стигаше почти до раменете му. В дясната си ръка държеше полуавтоматична пушка АР-15. Фаровете зад гърба му осветяваха моста и реката.
– Един изстрел? – попита другият.
Той беше с няколко сантиметра по-нисък и по-мускулест. Косата му бе подстригана съвсем късо като на кадет във военно училище, но спокойно можеше да мине за брат на по-високия. Двамата наистина много си приличаха – разликите бяха съвсем повърхностни, колкото да предотвратят евентуални недоразумения. Мъжете се движеха като един, говореха като един, дишаха като един…
– Защо не изпразним пълнителите и не оставим само строшено стъкло и гилзи?
– Искаш касапница – въздъхна дългокосият. – Винаги си предпочитал хаоса дори когато можем да изпълним задачата чисто и прецизно.
Двамата отново се разминаха, всеки продължи в различна посока, без да удостои другия с поглед. Защото не откъсваха очи от Нина нито за миг.
Когато пътищата им се приближаваха, те ускоряваха крачка. Ако човек ги наблюдаваше, трудно би проследил едновременно и двамата. Трябваше да погледне наляво или надясно, а това означаваше да обърне гръб на единия или другия. Движенията им напомняха танц със сложна хореография.
Нина продължаваше да се взира в пътя.
– Това не е хаос – възрази късо подстриганият. – Това е послание.
Светлината на фаровете мяташе дългите им сенки отвъд напукания асфалт – превръщаше ги в свръхестествени фигури, които подскачаха по моста и повърхността на водата.
Нина облиза устни. Пръстите ѝ ту стискаха здраво волана, тук го отпускаха. Чакаше ги да вземат решение.
– Никой не е искал от нас да отправяме послания, поръчаха ни да я убием – каза дългокосият.
Гласът му беше напевен и ведър, почти весел. Той не изпускаше от поглед Нина, докато обикаляше около колата. Тя искаше да извърне глава, но не можеше. Гледай право напред. Мине ли покрай теб, срещни погледа му и го остави да отмине.”