Още приживе възпята от съвременниците си като „божествената“, като „втори Омир“, днес Сафо е обявена за най-великата поетеса на древността. Немският писател Зигфрид Обермайер, известен със своите познания за античността и с историческите си романи за древни герои, повежда читателите по стъпките на тази необикновена жена, въвличайки ги в нейното ежедневие, в нейния емоционален мир, изпълнен с любов, себеотдаване, музика и поезия. Една жена, намерила себеосъществяване в един мъжки свят. Романът „Сафо“ излиза на българския пазар с логото на издателство „Емас“. Поетесата, чийто живот е представен чрез разказ-изповед,  се нарежда сред останалите знаменити дами от поредицата „Известните жени в историята“. Преводът е  на професор Борис Парашкевов (един от най-големите български имена в германистиката ).
 
Шест века преди Христа. Древна Гърция навлиза в периода на своя културен разцвет. На континента и на многобройните острови скулптори, архитекти и поети творят произведения, които ще останат в хилядолетията като свидетелства за една епоха, дала на света образци на човешкото духовно величие.
 
Егейският остров Лесбос, захвърлен почти до брега на Мала Азия, е разтърсван от политически раздори. И възпяван от велики поети. Арена на военни и на поетически битки. В тези смутни времена една дребна, нежна жена, издънка на заможен аристократичен род, дръзва да последва зова на своето предопределение, да остави сигурния, но неудовлетворителен семеен живот и да се посвети на поезията.
 
Въвлечена в политическите разпри на острова, Сафо е принудена да бяга с дъщеря си на о-в Сицилия, където прекарва години в изгнание. След завръщането си в родното място, тя осъществява своята идея и става първата жена, създала женско училище.
 
Откъс от “Сафо” от Зигфрид Обермайер
 
“На боговете равен ми се струва/оня, който, до тебе приседнал,/те слуша тъй сладко да говориш/и да се смееш нежно-шеговита./Но аз, щом отдалече те съглеждам,/в уплаха -бледна – изведнъж изтръпвам./Сърцето трепва във гърдите,/гласът ми става сух и сякаш спира./Езикът ми засъхва – нежен пламък/под кожата ми тънко запълзява./Очите ми покрива нежен мрак,/бучение в ушите си усещам./Студена пот челото оросява,/нозете ми се подкосяват, ставам/по-бледна от изсъхнала трева, /свяст ми се вие, сякаш че умирам.”