Авторът на „Човекът, който продаде морето” Николай Ценков се завръща с нов сборник с разкази, който носи предизвикателното заглавие „Жираф в чашата“. Официалната премиера на книгата е на 10 юни от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото“.
 
Историите в „Жираф в чашата” (136 стр., ИК “Колибри”), художник на корицата: Дамян Дамянов) приканват към едно необичайно пътешествие – през поколенията, тяхната самота и любимата им музика. В началото на 60-те години основателят на първия джаз оркестър в България прави нелегален запис на учениците си, които свирят Глен Милър. През нечии слушалки и днес може да се чуе „Нова генерация“ около бившия „Кравай“. А едни пораснали хлапета всяко лято се връщат в „Малката текила“ в Созопол, където звучи „Сайпръс Хил“.
 
Всички тези поколения – изгубени или изтръгнати – никога не са спирали да си говорят. Знаят, че мълчанието е компромис между желанието да изричаш истината и необходимостта да я спестиш, а  музиката е разказ без разказвач, съвършен и невъзможен.
 
Николай Ценков е роден през 1985 г. в Стара Загора. По образование е юрист; има научни интереси в областта на социалната философия. Работил е в сферата на икономическата дипломация и проектното финансиране. За първата си книга – „Човекът, който продаде морето“ (2019), е отличен с наградата за проза на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет” (2020). „Жираф в чашата“ е неговият втори сборник с разкази.
 
Откъс от  „Жираф в чашата“ от Николай Ценков
Из разказа „Галерия за неудачници“
 
„Коко започна да размества картините, нареди ги една до друга и ги подпря на стените. Бяха морски пейзажи. Разни импресии. Бившият вече барман ги съзерцава известно време и след това се осмели да попита:
– Гена, ще ме прощаваш, ама ти сигурен ли си, че тези картини стават за нещо? Гледам ги и нищо не виждам. Едни размацани хора, едно мъгляво море…То не че аз много разбирам от изкуство, ама…
– Като не разбираш, трай си! – сопна се Генко. – Хайде, изчезвай, утре в 10:00 отваряме. И гледай да си точен.
Коко си тръгна, а Генко продължи да нарежда живота си. Извади телефона и написа няколко съобщения. „Вятър, отварям галерия. Ул. „11 август“ № 7. Докарай хора. Утре в 19:00“ – гласеше първото делово съобщение. „И аз теб“ – написа стегнато Генко в отговор на непознатия номер, а след кратък размисъл изпрати и финалното си послание без капка въображение: „И аз теб“ – на Ася, вече бившата му приятелка. Беше отговорил на всички, интересуващи се от него. Удовлетворен, изключи телефона и се върна в квартирата си на „Дондуков“ да поспи. На другия ден беше на работа.
* * *
На следващата сутрин новото арт пространство бе официално оповестено пред софийската публика – с тебешир, който Генко използва, за да изпише „Галерия „Бургас“ над входната врата. Двамата с Коко домъкнаха отнякъде един изтърбушен диван, няколко стола и стар грамофон. Жоро Айляка дари бира за церемонията, собствено производство, а Цън Цон, най-големият притежател на лозови масиви в Северозападна България – първокласно розе.
 
Сумати нахилени безделници от „Кристал“ се изсипаха за откриването на галерията и това официално бе регистрирано – десетки сигнали по повод шума бяха подадени до полицията. Двама улични философи си спретнаха приличен боксов двубой, който събра бая публика. Беше извършен и един арест по Указа за борба с дребното хулиганство. Генко дари една картина като сватбен подарък на двама непознати, които се ожениха насред галерията. А едно случайно изпуснато същата вечер конопено зрънце с времето незабелязано щеше да се разлисти до първокачествен храст марихуана в градината на посолството на Светия Престол от другата страна на улица „11 август“. Точно срещу галерия „Бургас“.“