Издателство „Обсидиан“ представя „Минута до полунощ“ от Дейвид Балдачи.   Превод е на Милко Стоименов.
 
Атли Пайн, агент от ФБР, се завръща в градчето Андерсънвил, Джорджия, за да разследва изчезването на своята сестра. Преди трийсет години близначката ѝ е отвлечена от дома им, а самата тя едва не загива от ръката на похитителя. Престъплението остава неразкрито и Атли най-после решава да се изправи лице в лице с демоните от миналото си. Скоро след като тя пристига в градчето, там е извършено убийство, а лицето на жертвата – красива млада жена – е покрито с булчински воал. Следват още убийства, всяко от които по-необичайно от предишното. Оказва се, че Андерсънвил крие безброй тайни, много от тях свързани със семейството на Атли. Завръщането ѝ в миналото е по-опасно и шокиращо, отколкото е предполагала.
 
Откъс отМинута до полунощ“ от Дейвид Балдачи
 
„Тя отново навлезе в Долината на смъртта.
Само че тази „долина“ бе в щата Колорадо – така наричаха мястото, където се намираше „Флорънс“, най-строго охраняваният федерален затвор в Америка. Наоколо наистина миришеше на смърт заради безбройните престъпления, извършени от онези, които излежаваха присъдите си тук.
 
През целия път насам специален агент Атли Пайн бе пришпорвала своя верен кон – тюркоазен форд мустанг, модел ʼ67, с бежов гюрук. Бе посветила цели две години на реставрирането му заедно с първоначалния му собственик, възрастен агент от ФБР, който стана неин неофициален ментор скоро след дипломирането ѝ в Академията в Куонтико. След смъртта му се оказа, че ѝ е завещал колата, и тя вече не можеше да си представи живота си без нея.
 
Сега, след шеметното пътуване, Атли Пайн седеше в мустанга на паркинга на затвора, докато се опитваше да подреди мислите си и да събере кураж преди срещата си с едно чудовище, което се открояваше сред останалите отвратителни същества тук. Обитателите на „Флорънс“ до един бяха като изпълзели от кошмар. Общо бяха избили хиляди хора, без да изпитат и капка разкаяние.
 
Пайн бе облечена в черно. Изключение правеше единствено бялата ѝ блуза. Служебната значка проблясваше на ревера на якето ѝ. Преминаването през охраната ѝ отне десетина минути. Наложи се да предаде и двете си оръжия – основния си пистолет „Глок 23“ и резервния – „Берета Нано“ само с осем патрона, който държеше в кобур на глезена. Чувстваше се гола без пистолетите си, но затворите си имаха правила. И поради очевидни причини едно от най-важните забраняваше въоръжени посетители.
 
Пайн седна на твърдия неудобен стол в стаята за свиждания и обви дългите си крака около металната му основа. Срещу нея имаше дебела стъклена преграда. Човекът, с когото трябваше да се срещне, скоро щеше да се появи от другата страна на преградата. Няколко минути по-късно шестима едри надзиратели въведоха окования Даниъл Джеймс Тор и излязоха едва след като закачиха веригата му за стоманената халка в пода. Надзирателите оставиха пазителката и нарушителя на закона, разделени от здравото поликарбонатно стъкло, което можеше да спре повечето видове куршуми.
 
Тор притежаваше внушителна физика – беше висок сто деветдесет и четири сантиметра и заковаваше стрелката на кантара на сто и трийсет килограма. И макар отдавна да бе прехвърлил петдесет, мускулите му бяха като на професионалист от Националната футболна лига. Пайн знаеше, че тялото му е покрито с татуировки, много от които бяха направени от жертвите му. Очевидно беше изпитвал такава увереност в контрола си над тях, че им бе позволявал да държат остри инструменти, с които са можели да сложат край на кошмарите си. Въпреки това нито една от тях не бе посегнала на своя мъчител.
 
Даниъл Джеймс Тор беше урод не само на външен вид, но и психически: нарцистичен социопат, както гласеше диагнозата, поставена му от всички специалисти, които си бяха имали работа с него. А това безспорно беше най-страховитата комбинация, с която природата бе в състояние да удостои едно човешко същество. Не че Тор убиваше жертвите си, воден от омраза, ни най-малко. Обяснението бе далеч по-страшно. Той просто не беше в състояние да изпита съчувствие или жалост към когото и да било. Интересуваше се само от собственото си удоволствие. И не виждаше друг начин да си го достави, освен като убива. Беше погубил трийсет и четири живота – поне такъв беше потвърденият брой на жертвите му. Пайн и колегите ѝ от ФБР подозираха, че в действителност може да са два и дори три пъти повече.
 
Главата на Тор бе обръсната, лицето му – също. Студените му безчувствени очи се взираха в нея така, както любопитна змия разглежда плячката си, преди да се нахвърли върху нея. Зениците му бяха като на хищник и единствената мисъл зад тях бе как да убива. Пайн знаеше, че закоравял престъпник като Тор е в състояние да изиграе всяка роля, за да заблуди жертвата си, включително да се престори на напълно нормален човек. А това само по себе си беше ужасяващо.
 
–  Пак ли ти? – попита снизходително той.
–  Казват, че третият път е на късмет – отвърна спокойно тя.
–  Започваш да ме отегчаваш. Гледай да си заслужава.
–  Миналия път ти показах снимка на Мърси.
–  И аз ти отговорих, че се нуждая от още информация.
 
Въпреки твърдението му, че посещенията ѝ го отегчават, тя беше наясно, че Тор се нуждае от обект, над който да доминира. Нуждаеше се от внимание, което да оправдае самото му съществуване. Пайн възнамеряваше да използва това за своите цели.“