“Трима в лодка (без да броим кучето)“ (нов превод: Жечка Георгиева; 336 стр., ИК „Колибри“) излиза на бял свят през 1889 г. Вече над 120 години тя се преиздава и се представя като образец на английския хумор. Джером Клапка Джером е английски писател и драматург, най-популярен с хумористичните си романи и разкази. Роден е през 1859 г. в Уолсол, Централна Англия. През 1873 г. напуска училище, след което работи като железопътен чиновник, учител, актьор и журналист. Придобива известност с втората си книга „Празни мисли на един празен човек“ (1886). „Трима в лодка (без да броим кучето)“ днес може да се намери на всеки език, който разполага с писменост, и няма момент от появата ѝ досега, в който да не е била налична на книжния пазар. От 1892 до 1895 г. Джером издава, заедно с Робърт Бар и Джордж Браун Бърджин, списанието „The Idler“, в което публикуват автори като Идън Филипотс, Марк Твен и Брет Харт.
Първоначалният замисъл на Джером бил да напише хубав пътеводител за околностите на Лондон. Проекто заглавието било „Повест за Темза“. „Нямах намерение да пиша смешна книга – признава авторът в своите мемоари. – Идеята ми беше да се съсредоточа върху природните красоти на реката и историческите забележителности по нейните брегове, като вмъкна тук-там по някоя забавна случка, за да не натежава текстът. На все не се получаваше. Забавното преобладаваше, то ми се удаваше с лекота. Аз обаче стиснах зъби и успях да изкопча от себе си десетина исторически пасажа и да ги вплета някак си в главите.“ Издателят обаче изхвърлил от текста всичко, което му се видяло „тежко“, и накарал автора да измисли ново заглавие.
 
За много кратко време тиражът на книгата в Англия достига 200 000, в САЩ прехвърля цифрата един милион, а в Русия успехът е феноменален и само немското издание успява да изпревари като тираж руското. Днес книгата може да се намери на всеки език, който разполага с писменост. Няма момент от появата ѝ досега, в който да не е била в наличност на книжния пазар.
Откъс от “Трима в лодка (без да броим кучето)“ на Джером К. Джером
 
„На сутринта и тримата сте безмълвни, което се дължи на жестоката настинка, пипната през нощта. Освен това сте настроени свадливо и по време на цялата закуска се ругаете взаимно с дрезгав шепот.
Поради всички по-горни причини решихме в хубаво време да спим на палатка, а като вали или ни се иска разнообразие – по хотели, странноприемници и ханове, като почтени хора. Монтморенси пламенно приветства този компромис. Неговата сила не е в романтичното уединение. Дайте му нещо по-шумничко и колкото по-долнопробно, толкова по-весело. Ако погледнете Монтморенси, ще решите, че е ангел, изпратен на земята, по някаква причина не в човешки облик, а като дребен фокстериер. Изражението му е О-колко-е-греховен-този-свят-и-как-ми-се-искада-го-направя-по-добро-и-благородно-място, което неведнъж е докарвало сълзи в очите на набожни стари дами и господа.
 
Когато за пръв път дойде да живее за моя сметка, нямах усещането, че ще е за дълго на тази земя. Често седях и гледах надолу към него, докато той седеше на килима и гледаше нагоре към мен, и си мислех: „Това куче няма да го бъде. Ще се възнесе нагоре в небесата ясни в колесница и повече няма да го видя“.
Но след като платих за дузина кокошки, на които беше видял сметката, и след като го измъкнах, хапещ и ритащ, за козината на врата от сто и четиринайсет улични крамоли, и след като разярена госпожа ми домъкна на оглед умряла котка и ме нарече живодер, и след като съседът през една врата от моята ме даде под съд, задето съм пуснал да вилнее на свобода свирепо куче, което го държало в мразовита нощ запрян в собствената му барака за инструменти повече от два часа, несмеещ да си покаже носа навън, и след като научих, че градинарят, без мое знание, е спечелил на облог трийсет шилинга, залагайки на Монтморенси колко плъха ще убие за най-кратко време, взех да си мисля, че в крайна сметка може и да го оставят за по-дълго на този свят.
 
Да се навърта край конюшните, да сбира глутници от най-неблагонадеждните псета в града и да ги поведе на поход към крайните квартали да се сражават с други неблагонадеждни псета, е това, което Монтморенси нарича „живот“; така че, както вече отбелязах, той посрещна с най-енергично одобрение предложението за ханове, странноприемници и хотели.
 
След като решихме проблема със спането задоволително и за четирима ни, остана само да преценим какво ще носим със себе си и тъкмо отпочнахме разправиите, когато Харис обяви, че му стигат толкова приказки за една нощ, и предложи да излезем да се разтъпчем, защото бил открил едно местенце на две крачки оттук, където сме щели да получим достойно за нас ирландско уиски. “