Галерия „Ракурси“ представя изложбата „Свободно прелитащи глави“. След отлагане ѝ поради пандемията, сега тя сполучливо съвпадна с юбилея на художника. Експозицията –  живопис и графика на Чавдар Гюзелев, може да се види  от 04.02 до 20.03. 2021 г. (откриване на 4 март, 17-20 ч.).
 
Чавдар Гюзелев е роден на 13 март 1961 г. в София. Завършил Национална художествена академия – София, специалност „Илюстрация и оформление на книгата“ през 1987. Работи в областта на графичния дизайн, илюстрацията, телевизионната и театрална сценография, преподавател в Нов български университет, Департамент „Визуални изкуства“.Има самостоятелни изложби, сред които в Парма, Милано, Берлин, Прага, Виена и София – в галерия „Ракурси“ – 2017, 2014, 2012 г.   През 2011  печели награда на Съюз на българските актьори –  „Икар“ за сценография.  Има номинация за награда на ТБА  –  „Аскеер“ за  сценография.
 
Според Явор Гърдев:Графичните и живописните творби на Чавдар Гюзелев предлагат неочаквана и твърде любопитна среща с човек, когото изобщо не познавам. Среща с човек, за когото дори не подозирам, че се крие в Чавдар Гюзелев. Друг човек. Съвършено неизвестен за мен спотаен човек, добре скрит, старателно замаскиран и напълно неразпознаваем в социалната персона на Чавдар Гюзелев. В свободно прелитащите и реещи се глави в графиките му триумфира декапитираната светска суета за сметка на едно забавящо времето вселенско спокойствие, а любимите ми измежду живописните му платна мъдро съзерцават опразнени от досадното човешко присъствие пейзажи с тиха и ненатрапчива тайна в себе си.“
 
Доц. Георги Лозанов допълва:  „Чавдар Гюзелев е десен либерал, което не е израз на политическа позиция (той е артист), а още по-малко на икономическа (той е безхлебник), а на способността му сам „от място“ да преодолява едно все по-агресивно налагано фалшиво противоречие. Чочо е толерантен, подривен и ироничен, прилича на електрон – никога на е на едно и също място в изкуството и живота си. Но заедно с това разобличава левичарската илюзия за равенство, пролетарския бунт на малцинствата, феминистката редукция на желанията…
 
В живописта му това става като убедено играе на модернист – деформация, отчуждение, съпротива, без за момент да забравя, че играта е привилегия на постмодерния релативизъм. В стенографията му става с дисциплиниращи пространствени конструкции, които произволът на представлението иронизира, а и те него. Във фотографията става като непрестанно снима нетърпимата немара на всекидневието, докато тя се превърне в радостен визуален възглас, че ни има и сме това, което няма как да не бъдем.
 
Чочо изглежда саможив и дори малко надменен, но знам, че ако го попитам, кое е най-важното нещо на света, той ще ми отговори – да има кой да попита.“