Какво се случва в началото на ХХ век?

След края на Балканската война (1913г.) много българи остават извън границите на страната и заживяват на териториите на Македония, Гърция, Румъния. След създаване на нов свой бит там, макар и с България в сърцето, новият дом за тези хора е новата територия. Там създават семейства, там работят. С края на войната обаче, не приключва конфликта.

Дядо ми разказа…

Разкази от втори лица – от деца на изгонени българи, гласят: гръцките войници обикалят по селата, влизат във всеки дом, и питат – ти грък ли си, или българин? Ако те чуят, че си казал нещо на български, изобщо не те питат – или умираш, или доброволно си тръгваш с цялото си семейство. Кажеш, че си българин – отивай си в твоята България и си търси мястото там.
Разбира се, положението по това време в България не е никак розово, особено за емигранти. Страната ни не е готова да приюти изгубените си чеда, всички останали са настроени против тях – като към чужденци. Никой не ги приема за свои. Хора с по пет и повече деца, нямащи нищо, оставили целия си поминък от другата страна, са принудени да започнат всичко наново.
Така в периода между 1920 и 1925г. едно семейство с момченце на не повече от 6 месеца тръгва на каручката си от Старчище (дн. Перитори, Гърция). Другите вече ги няма, те са в македонско. Заселват се на територията на Неврокоп (дн. Гоце Делчев). Там, с всичко, което имат, завъждат животни, правят каквото е нужно, за да се подсигурят. Построяват си къща – досущ като тази, която са имали в Гърция.
По това време им се ражда още едно дете – момиченце. От немощ, то умира. И въпреки това тези хора са били достатъчно силни, имали са предостатъчно воля, за да не се откажат от нищо – нито от това да имат семейство, нито от това да живеят и да се устроят, без значение от обстоятелствата. Това са 60% от семействата по онова време. Нека помним!