Най-добрите криминални разкази на прочути писатели“ на издателство „Изток-Запад“, включват избрани криминални творби на популярни писатели. Сред тях има както автори, които са прочути именно в този жанр (Морис Льоблан, Г. К. Честъртън, Едгар Уолъс и др.), така и класици на американската и английската литература като Джек Лондон, Чарлз Дикенс или носителката на „Пулицър“ Елън Глазгоу. Някои от избраните творби – например „Убийствата на улица „Морг“ на Едгар По и „Лигата на червенокосите“ на Конан Дойл – са добре познати на родните читатели, а други излизат за пръв път на български език. Повечето са мрачни и сериозни, но има и хумористично-сатирични като „Откраднатият бял слон“ на Марк Твен.
 
Част от разказите са типични детективски истории, в които се набляга на самото разследване, при други акцентът пада върху залавянето на вече известния престъпник или върху осъществяването на добре замислено престъпление, а някои са с по-нетрадиционен криминален сюжет като „Изкуплението на Джими Валънтайн“ на О. Хенри. За разнообразието на историите допринасят и колоритните персонажи, сред които са прочутият крадец джентълмен Арсен Люпен, така и сравнително непознатият у нас сляп детектив Макс Карадос.
 
Откъс от „Най-добрите криминални разкази на прочути писатели“
 
Самоубийството на Киарос
 
“Господин Феликс Марстън, счетоводител на голямата търговска фирма „Ван Алщайн и Трейнър“, седеше в малкия си кабинет пред отворения счетоводен баланс и мръщеше красивото си лице. Понякога нервно прокарваше тънките си пръсти през гъстата тъмна коса над челото си, а изписаното на лицето му нарастващо раздразнение разкриваше тревогата му.
 
Светът познаваше господин Марстън и му се възхищаваше, затова страничен наблюдател със сигурност би решил, че нещо не е наред с финансовите дела на фирмата; но господин Марстън познаваше себе си по-добре, отколкото го познаваше светът, и мрачно съзнаваше, че наистина има нещо нередно, но то го засяга по много неприятен и личен начин.
 
Светът знаеше за младия счетоводител следното: той бе постъпил във фирмата преди години, на по-ниска позиция, и благодарение на енергията, интелигентността и способностите си успя да се изкачи по стълбицата до сегашния си пост, като се превърна в най-доверения служител на работодателите си. Той беше сериозен, откровен и достолепен; преценката му в бизнес делата беше ясна и прозорлива. Нямаше близки приятели, беше любезен и сърдечен с всички, но пазеше в тайна личния си живот.
 
Господин Ван Алщайн, президент на фирмата, много харесваше господин Марстън и един ден го покани на вечеря. Там младият мъж се запозна с Гертруде ван Алщайн, единственото дете на работодателя му и известна в обществото красавица. Привлечена от хубавото му лице и любезните обноски, наследницата го окуражи да ги посети отново и Марстън се възползва от това така умело, че след година тя се съгласи да стане негова съпруга. Господин Ван Алщайн не възразяваше на това. Той все повече се възхищаваше на младия мъж и обеща на сватбения ден да му прехвърли половината от акциите си във фирмата.
Поради това светът беше много благосклонен към господин Марстън и му предричаше голямо бъдеще. Но той, както вече казах, се познаваше по-добре и сега, докато гледаше този ужасен счетоводен баланс, мърмореше под нос:
– Ах, глупако… глупако!
 
Макар наистина да беше интелигентен и разумен човек, за какъвто го смяташе светът, той бе подвластен на един порок. Част от най-тайните, но и най-опасни комарджийски свърталища го познаваха добре. Амбицията му беше безгранична, затова, докато още не можеше и да мечтае за брак с госпожица Ван Алщайн, той бе открил няколко находчиви метода за печалба на зелената маса. Преди две години сметна за необходимо да „заеме“ една сума от фирмата, за да продължи с тези находчиви методи. Поради непредвидени неприятности загуби въпросните пари и се наложи да вземе друга сума, за да спечели толкова, че да покрие загубите. И други бяха тръгвали по този път и винаги се случваше едно и също. Чрез ловка игра с цифрите счетоводните книги на фирмата бяха подправени така, че да не разкрият кражбите му, но вместо да го бута нагоре, съдбата сякаш бе решила да го тласне в пропастта.
 
Сватбата му с Гертруде ван Алщайн щеше да се състои след две седмици и тъй като господин Ван Алщайн настояваше да изпълни обещанието си и да му даде част от бизнеса, промяната във фирмата неизбежно изискваше цялостен преглед на сметките, което означаваше разобличаване и провал за човека, който беше на път да се сдобие с богатство и високо социално положение – всичко, към което се бе стремил. Нищо чудно, че изправен пред подобна криза, господин Марстън се упрекваше за глупостта си и осъзнаваше, че е неспособен да избегне предстоящата катастрофа. Нечий глас отвън прекъсна мислите му.
– Искам да се видя с господин Марстън.
 
Счетоводителят прибра документите в чекмедже на бюрото, бързо овладя изражението си и отвори стъклената врата.”