Алберт Бенбасат e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада”, „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца”, „Печатни пространства и бели полета”, „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване”, „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век”. Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, съставител и редактор на множество книги.
 
„Изгубени вещи“ (превод: 264 стр., ИК „Колибри“) разказва за наглед обичайни неща по необичаен начин. Излезлите от употреба предмети (ютията на въглища, пишещата машина, пощенската картичка, старата книга), които мнозина са изхвърлили на боклука, крият много истории. Смесвайки автобиографичното, приказното и гротесковото, авторът ги е дарил с втори живот и те стават част от човешките биографии, участват в тях както в делнични, така и в гранични, понякога съдбоносни моменти. Уж дребни – смешни и тъжни, – случайно завърнали се в паметта, историите на „изгубените вещи“ и на хората от градската периферия се разгръщат на фона на обществените промени и се нанизват в поредица от сюжети с екзистенциални послания, скрити дълбоко отвъд думите. В разказите често участва и едно момиченце. Малката любопитна Ани става (съ)участник и своеобразен съдник в реалните и измислените приключения на своя дядо разказвач и неговите герои.
 
„ – Отвън те чака един мъж – спаси ме гласът на дневната сестра. – Можеш да излезеш. Ама за малко.
Името на мъжа е Виктор – синът ми, голямото ми момче. Носеше разни неща, от които нямах нужда. Дойдоха и още хора, най-близките ми, все натоварени с по нещо, все мило криещи притеснението си.
– Имате хубаво сърце.
Докторката, изрекла това, наподобяваше подмладен вариант на старицата от отделението, която не намираше своята Мария. Щеше ми се да избягам от болницата, но вместо това ми разглеждаха сърцето отвътре с един апарат, чието име не мога да запомня.
– Живея сам – подхвана художникът, – след като изядохме обяда си.
Не можех да се отърва от метафората за хубавото ми сърце, а човекът ме занимаваше със семейните си проблеми: как жена му отдавна го била напуснала, как имал дъщеря, трийсет и пет годишна и преуспяла, която не искала да го погледне. Видели се по-миналата година, а тя му казала: „Освен бащиното име и кръвната група с тебе нищо не ме свързва“. Оттогава не му вдигала телефона.
– Няма даже кой да ме погребе – каза в заключение той, защото дойде дежурната лекарка и поиска да го включи към монитора. За кратко, колкото да провери готов ли е за изписване.
Мен ме пропусна, утре щели да ме пуснат. Как утре, ядосвах се, днес имам часове, днес следобед. Не съм предупредил студентите, че ще отсъствам, а вънка е слънчево, пуши ми се, в ритъм съм, мъждене нямам. Даже бабата я пуснаха, дойде дъщеря ѝ Мария и си я прибра с един стол на колелца.
Художникът пък, без да е готов и без да му се иска, също го изписват. Само мен – не, въпреки хубавото ми сърце, което не е метафора, а диагноза.
Ами ако избягам!
Тук ще стоиш, разпореди Виктор. Когато му дойде времето, ще те вземем. Останалите най-скъпи ми хора го подкрепиха.
 
Угаснаха лампите в десет часа, мъждукат само мониторите – дискотека за сърдечноболни. Беше ми разправил брат ми Йосиф, че докато бандата на Изи свирела миналата седмица в един клуб, бил спрял токът. Уредбата онемяла, китарите увиснали, светели само аварийките на изхода. Изведнъж племенникът ми ударил барабаните, блъснал яко чинелите и изпраскал ама такова соло в тъмното, че събрал ушите на цялото човечество. Тап-тап-тапата-тап-тап-тап, биел той здравата, тап-тап-тап, бие сега хубавото ми сърце равноделно. Утре си отивам. Да изпеем нещо, Галче, по тоя случай.“ – откъс от „МЪЖДЕНЕ“, Алберт Бенбасат – „Изгубени вещи“