След големия успех на „Каузата на децата“ изтъкнатата психоаналитичка пише „Каузата на юношите“ (превод: Кремена Сиракова, 360 стр., ИК „Колибри“). Там продължава анализа си на съзряването на човешкото същество, като го пренася във времето на юношеството. През този труден, понякога мъчителен период от живота, когато се изгражда личността, когато юношата се търси, лута се, експериментира, родителите, учителите и обществото като цяло имат огромната отговорност да го подкрепят, да му помогнат да премине по-безболезнено към зрялата възраст. Със свойствената си чувствителност Франсоаз Долто се спира на проблемите на младите хора, като отново призовава към зачитане на личността и свободата им, към доверие в силите и възможностите им – и към законодателни мерки, които да разширят правата им. Според авторката младият човек излиза от юношеството тогава, когато тревогата на родителите му няма вече никакво задържащо въздействие върху него. „Каузата на юношите“, фундаментален труд, който голямата психоаналитичка завършва малко преди смъртта си, поставя финалния щрих на един живот, отдаден на науката и човека.
Франсоаз Долто (1908–1988) е едно от бляскавите имена на световната психоанализа – известна е като последовател на Фройд и съмишленик на Лакан, но се откроява с оригинален подход в работата си и интереси в областта на детската психиатрия. Уникално е чувството ѝ за хумор, както и умението ѝ да свежда психоаналитичната теория до съдържание, достъпно за всеки родител. В България е известна със заглавията „Основни етапи на детството”, „Когато се появи детето“, „Всичко е език”, „Да говорим за смъртта”. През 2018 г. „Колибри“ издаде „Каузата на децата” – навярно най-революционната от всички книги на френската мечтателка и визионерка.
Откъс от „Каузата на юношите“ от Франсоаз Долто
„Обществото е заинтересовано юношата да не бъде прекалено дълго подкрепян и бързо да се освободи от своята зависимост. Но това понякога води до друга крайност, като например да се иска от 11-годишно дете да престане да бъде дете. Не бива да се опитваме да ускоряваме нещата. Чуваме често в разговори: „Правиш се на дете, а вече 13 не си“. Подобни думи, изречени от бащата или майката, са изключително злокачествени и само засилват чувството за вина у детето на прага на юношеството.
Не мисля, че то им обръща внимание. Друго е да му ги каже някое приятелче. Ако са родителите, няма значение. Това е времето, когато, така или иначе, родителите престават да бъдат авторитет в очите му. В училище винаги се намират лидери като Големия Мон, чието мнение е много по-важно. Това са водачите на малките групи. Около тях винаги се среща някое по-плахо, не толкова развито момченце, напразно домогващо се да получи одобрението на шефа, който за него е с ореол на бог. Обикновено го отблъскват с думите: „Още си дечко, нищо не разбираш, върви си“. Такива думи, когато идват от другарче, засягат детето повече, отколкото, ако майката каже: „Не се вдетинявай“.
Детето е много чувствително и към критичните бележки на възрастни извън семейството, чиято социална роля е да напътстват младите. По време на промяната то преживява отново крехкото състояние на новороденото – става изключително чувствително към погледите и към това, което чува по свой адрес. Представете си бебе, чието семейство съжалява, че е точно такова, каквото е, че прилича на еди-кой си, че носът му е такъв, а не инакъв, като стига дотам да не харесва пениса му или цвета на косите му. Такова бебе може да остане белязано за цял живот, макар ние да мислим, че не разбира нищо. Истината е, че детето е усетило много ясно това първо отхвърляне от другите, наранило го от самото му раждане. В първите дни всички оценки имат значение, включително и от хора, които не заслужават доверие, например такива, които завиждат или мразят родителите. Но детето не може да ги разпознае, то чува да се говори зле за него и го приема за истина. Това може завинаги да разстрои отношенията му с другите. По същия начин ролята на лицата извън семейството, които познават юношата и са в контакт с него, било в училище, било в средата на родителите, може да има огромно значение. Така е и при бебето. То разбира всичко, което се казва за него. „Ах, жалко, че прилича на леля Лили, такава чума.“ Разговорът се върти около леля Лили и върху детето буквално валят обиди, които, макар и да не се отнасят до него, го засягат дълбоко. Сега по този въпрос вече не съществуват съмнения. Това се отнася и за юношата, който преживява бурен период на развитие. Примерът с омарите и лангустите, които, след като загубят черупката си, се скриват под скалите, докато си изградят нова, показва най-добре колко крехък и уязвим е юношата. Ако се случи през това време да бъде наранен или ударен, раната ще остане завинаги и новата черупка само ще скрие белезите, без да ги изличи. Страничните лица играят много важна роля във възпитанието на юношите дори и без да носят конкретна отговорност за тях. Всичко, което те правят, може да допринесе за развитието и самочувствието на юношата, да му вдъхне смелостта да преодолее слабостите си или обратно, да задълбочи отчаянието или депресията му. Днес много деца след 11-ата си година преминават през депресивни периоди и параноидни състояния. Понякога стигат до необоснована агресивност. По време на тези „кризи“ юношата се опълчва срещу всяка норма, тъй като има чувството, че този, който му налага ограничения, не би му позволил да бъде такъв, какъвто иска да бъде.“
Франсоаз Долто (1908–1988) е едно от бляскавите имена на световната психоанализа – известна е като последовател на Фройд и съмишленик на Лакан, но се откроява с оригинален подход в работата си и интереси в областта на детската психиатрия. Уникално е чувството ѝ за хумор, както и умението ѝ да свежда психоаналитичната теория до съдържание, достъпно за всеки родител. В България е известна със заглавията „Основни етапи на детството”, „Когато се появи детето“, „Всичко е език”, „Да говорим за смъртта”. През 2018 г. „Колибри“ издаде „Каузата на децата” – навярно най-революционната от всички книги на френската мечтателка и визионерка.
Откъс от „Каузата на юношите“ от Франсоаз Долто
„Обществото е заинтересовано юношата да не бъде прекалено дълго подкрепян и бързо да се освободи от своята зависимост. Но това понякога води до друга крайност, като например да се иска от 11-годишно дете да престане да бъде дете. Не бива да се опитваме да ускоряваме нещата. Чуваме често в разговори: „Правиш се на дете, а вече 13 не си“. Подобни думи, изречени от бащата или майката, са изключително злокачествени и само засилват чувството за вина у детето на прага на юношеството.
Не мисля, че то им обръща внимание. Друго е да му ги каже някое приятелче. Ако са родителите, няма значение. Това е времето, когато, така или иначе, родителите престават да бъдат авторитет в очите му. В училище винаги се намират лидери като Големия Мон, чието мнение е много по-важно. Това са водачите на малките групи. Около тях винаги се среща някое по-плахо, не толкова развито момченце, напразно домогващо се да получи одобрението на шефа, който за него е с ореол на бог. Обикновено го отблъскват с думите: „Още си дечко, нищо не разбираш, върви си“. Такива думи, когато идват от другарче, засягат детето повече, отколкото, ако майката каже: „Не се вдетинявай“.
Детето е много чувствително и към критичните бележки на възрастни извън семейството, чиято социална роля е да напътстват младите. По време на промяната то преживява отново крехкото състояние на новороденото – става изключително чувствително към погледите и към това, което чува по свой адрес. Представете си бебе, чието семейство съжалява, че е точно такова, каквото е, че прилича на еди-кой си, че носът му е такъв, а не инакъв, като стига дотам да не харесва пениса му или цвета на косите му. Такова бебе може да остане белязано за цял живот, макар ние да мислим, че не разбира нищо. Истината е, че детето е усетило много ясно това първо отхвърляне от другите, наранило го от самото му раждане. В първите дни всички оценки имат значение, включително и от хора, които не заслужават доверие, например такива, които завиждат или мразят родителите. Но детето не може да ги разпознае, то чува да се говори зле за него и го приема за истина. Това може завинаги да разстрои отношенията му с другите. По същия начин ролята на лицата извън семейството, които познават юношата и са в контакт с него, било в училище, било в средата на родителите, може да има огромно значение. Така е и при бебето. То разбира всичко, което се казва за него. „Ах, жалко, че прилича на леля Лили, такава чума.“ Разговорът се върти около леля Лили и върху детето буквално валят обиди, които, макар и да не се отнасят до него, го засягат дълбоко. Сега по този въпрос вече не съществуват съмнения. Това се отнася и за юношата, който преживява бурен период на развитие. Примерът с омарите и лангустите, които, след като загубят черупката си, се скриват под скалите, докато си изградят нова, показва най-добре колко крехък и уязвим е юношата. Ако се случи през това време да бъде наранен или ударен, раната ще остане завинаги и новата черупка само ще скрие белезите, без да ги изличи. Страничните лица играят много важна роля във възпитанието на юношите дори и без да носят конкретна отговорност за тях. Всичко, което те правят, може да допринесе за развитието и самочувствието на юношата, да му вдъхне смелостта да преодолее слабостите си или обратно, да задълбочи отчаянието или депресията му. Днес много деца след 11-ата си година преминават през депресивни периоди и параноидни състояния. Понякога стигат до необоснована агресивност. По време на тези „кризи“ юношата се опълчва срещу всяка норма, тъй като има чувството, че този, който му налага ограничения, не би му позволил да бъде такъв, какъвто иска да бъде.“