Януари се разстила протяжно под тънката снежна покривка. Думите не стигат – не стигат да словосъчетаем обещанията, които сме си давали и влачени години наред, така и не изпълнявахме. Няма да ни стигнат да опишем емоционално-развълнуваните си въжделения, само защото има неща, които трябва да се почувстват, изживеят и в краен случай подминат или преодолеят. И времето никога няма да ни стигне да подредим гардероба, мислите и хаоса в душите си.
Сякаш беше вчера, когато предпразничната еуфория пръскаше очарованието си над неспящия град. Когато опиянени изпадахме в апокалиптично пазаруване и пируване. Фойерверките бяха протежение на поредното неслучило се коледно чудо. И някакси добихме кураж, акуратно съпроводен с искри в очите, пръски шампанско върху бляскавите одежди, докато ледът преливаше в чашите, досущ колкото и в сърцата. Събудихме се уморени от свръхочакванията, с които така гръмко обременихме новогодишната нощ. Отмине ли януари по подразбиране прегръщаме старите привички, грешки и навици. Наближи ли февруари, всичко ще ни отеснее, ако не се събудим от завладяващата ни летаргия, особено мирогледът и възгледите, евентуалните последствия на ушитите по мярка принципи.
Като махмурлук след десетдневен запой ни се струва всеки януари – порядъчно притихнал, продължение на отминалата еуфория покрай новото днес. И цял живот сякаш чакаме нещо и някой. Нещо да ни разтърси, да преобърне живота ни, онзи преломен момент или появята на някой, който ще сътвори щастието ни. Но кой друг освен нас самите може да направи животът ни по-многолик, фееричен, блестящ?! Щастието казват е вътре в нас, а колко от нас успяват да изкарат наяве най-съкровените си копнежи и да сътворят нова реалност. Само ние самите можем да победим страховете си, да изплюем съмненията си, да бъдем по-импулсивни, дръзки, невъздържани, докато не открием своята страст, хоби или цел. Само ние самите можем да поемем ответния удар от грешките си, като се хвърлим в непознатото, колкото и да се страхуваме от неизвестното, от неведомото.
А колко всъщност ни трябва?! Едни 365 дни осъзнатост, страници, изписани прилежно със собствен почерк, в които сетивата ни не спират да бленуват.
Едни координирани, понякога импулсивни решения, скрити зад някое ново предизвикателство, една душа жадна за приключения, скачаща надълбокото. Нови светове, хоризонти, идеи, повече книги, филми, пътешествения. Маршрутиране на стръмните участъци по пътя, превърнали се в уроци. Отявлен стремеж. Една категорична заповед и обещание пред нас самите, че само ние едиствени сме отговорни за собствените си успехи и провали, заради направените именно днес избори. Ще ме наречете мечтателка, но какво се случва, ако имаме мечти, които превръщаме в цел, добавяме дейстие и стават реалност?! Започнем ли по-често да се вглеждаме в себе си, престанем ли да осъждаме по-малко действията и поведението на другите, като същевременно не спираме да търсим и откриваме страстта си, да се борим за по-доброто си “аз”, да живеем според собствените си правила, да тренираме волята и издръжливостта си, всичко това е началото на по-щастливо утре, останалото са обстоятелства, сурови, непреодолими, необратими, но все пак обстоятелства.