Вирджиния Улф (1882–1941) е призната за една от най-големите писателки на XX в., ключова фигура в световната литература. През целия си творчески живот тя създава малък брой разкази. Темите в тях са онези новаторски търсения от 20-те години, които изследват личността и съзнанието, конфликта между вечното и преходното, между действителното и въображаемото. Тяхната неповторимост изисква и въвеждането на нови литературни техники. В тези ранни творби образно се вижда как около зрънцето реалност Вирджиния Улф с лекота плете мрежа от мисловни асоциации – странни, мъгляви, често неразбираеми. Неслучайно литературната критика твърди, че прозата ѝ се домогва до висините на музиката.
 
Заглавията в „Дневникът на госпожица Джоун Мартин и други неиздавани разкази“ , издателство „Изток-Запад“, подбор и съставителство: Иван Атанасов и Иглика Василева, са подредени хронологически. Така може да се проследи изумителната еволюция на писателката, която започва да твори в традиционен стил, минава през модернизма, докосва се до постмодернизма и отново се връща към традицията.  Те не могат да бъдат сложени под общ знаменател, защото едни носят белезите на класическата фабула, а в други преобладава експериментът. В тях звучи гласът на Улф, долавя се болезнената острота на нейните възприятия и по специфичен начин читателят открива себе си.
 
Откъс от разказа „Вечерно парти“
 
“О, нека изчакаме малко! Луната е високо, небосводът – открит; а ето там на фона на небето се издига могила с дървета, това е земята. Плаващите сребристи облаци гледат надолу към талазите на Атлантика. Вятърът тихо подухва откъм ъгъла на улицата, изду наметалото ми, с лекота го задържа във въздуха, после го остави да падне и да провисне, а морето бушува, блъска се в скалите и пак се отдръпва. Улицата е почти празна; всички транспаранти на прозорците са спуснати; жълтите и червени люкове на презокеанските кораби току хвърлят ярки петна върху синята разлюляна гръд на морето. Свеж е нощният въздух. Прислужничките са се събрали край стълба на пощенската кутия или пък флиртуват в сянката на оградата, където цветовете на едно дърво са увиснали като тъмнеещ дъжд. Върху кората на ябълката малките мушици потръпват, смучат захар с дългите си черни хоботчета. Къде се намираме? Коя може да е къщата с партито? Тия тук фасади с техните розови и жълти прозорци изглеждат сдържани и смълчани. А – зад ъгъла, по средата, ей там, където една врата стои отворена, – почакай още миг. Нека погледаме хората, един, двама, трима, които са се забързали натам, към светлината, а мушиците щурмуват стъклените вратички на фенера, поставен на земята като в гора. Ето, идва файтон и се устремява към същото място. Дама, бледна и обемиста, слиза от него и влиза в къщата; господин във вечерен тоалет в черно и бяло плаща на файтонджията и тръгва след нея със забързани стъпки. Хайде, иначе ще закъснеем.
Върху всяко кресло има малка, мека възглавничка; панделки от ефирна материя са увити около грейнали коприни; свещи с крушовидни пламъци горят от двете страни на овално огледало; има и четки за коса, полираните им дръжки са от броня на костенурка; кристални гарафи със сребърни запушалки. Възможно ли е винаги да изглежда така – не е ли това е същината – духът? Нещо разми чертите на лицето ми. Почти не се вижда в замъглената сребриста светлина на свещите. Хората ме отминават, без да ме виждат. Те имат лица. В техните лица звездите сякаш блестят през прозирна розова плът. Салонът е пълен с оживени, но безплътни фигури; стоят прави пред лавици, изпъстрени от безброй томове малки книги; главите и раменете им скриват част от квадратните златни рамки на картините; а телата им, гладки като каменни статуи, са се скупчили на фона на нещо сиво, непокорно и лъснало като вода отвъд незапердените прозорци.
– Ела да отидем в ъгъла и да си поговорим.
– Чудесно! Чудесни хора! Духовни и чудесни!
– Но те не съществуват. Не виждаш ли как езерцето прозира през главата на професора? Не виждаш ли лебеда, който плува върху полата на Мери?
– Мога да си ги представя с малки грейнали розички около тях.
– Малките грейнали розички са досущ като светулките, които видяхме заедно във Флоренция, накацали глицинията, носещи се във въздуха огнени атоми, летят и светят… светят, не мислят.
– Светят, не мислят. Както и всички книги зад нас. Ето го Шели… а това тук е Блейк. Хвърли ги високо във въздуха и ще видиш как стиховете им ще полетят надолу като златисти парашутчета, ще блещукат, ще кръжат и ще ни посипят с дъжд от звездни цветчета.
– Да ти цитирам ли Шели? „Ей там! Пустошта тъмнее под луната“…
– Чакай, чакай! Недей сгъстява ефирната ни атмосфера в капчици дъжд, поръсили тротоара. Нека подишаме още огнената прах.”