След анексирането на Австрия от страна на Германия през март 1938 г. и събитията от Кристалната нощ през месец ноември същата година е поставено началото на безпрецедентно начинание, чиято цел е извеждането на десет хиляди деца от Германския райх и изпращането им във Великобритания. Въпреки че романът е художествена измислица, събитията, описани в него, се основават на реални факти, свързани с провеждането на виенската операция „Киндертранспорт“, ръководена от Гертруда Вайсмюлер-Майер, нидерландска поданичка, чиято спасителна дейност датира още от 1933 г. За спасените от нея деца тя е по-известна като леля Трюс.
 
През 1936 г. присъствието на нацистите във Виена е просто досадна подробност в ежедневието на петнайсетгодишния Щефан Нойман, син на заможно еврейско семейство. Най-добрата му приятелка е гениалната Жофие-Хелене, християнка, чиято майка издава прогресивен антинацистки вестник, а баща ѝ, също журналист, умира при съмнителни обстоятелства. Животът на двамата тийнейджъри обаче постепенно се усложнява, когато отнемат правата и имуществото на всички евреи, а майката на Жофие е арестувана от Гестапо.
 
В сгъстяващия се мрак обаче проблясва и лъч надежда. Трюс Вайсмюлер, съпруга на банкер от Амстердам, започва да прекарва нелегално еврейски деца през границата с Нидерландия. За тази мисия се изискват желязна воля и невероятна находчивост. Положението се усложнява още повече, когато Хитлер анексира Австрия и държава след държава затварят границите си за бедстващите евреи. Но именно в тези мрачни времена проличава силата на характера и една крехка жена се осмелява да се противопостави на самия Айхман, мъжа, намерил решение за „еврейския проблем“ в газовите камери. Той се съгласява да се пусне влак от Виена за Лондон, в който 600 деца да намерят убежище, но при едно условие – всичко това да стане в рамките на седмица. Организирането на подобно начинание в такъв кратък срок е мисия невъзможна, но Айхман е срещнал достоен противник. Трюс Вайсмюлер успява да направи  немислимото – да качи на влака 600 еврейски деца и така да ги спаси от сигурна смърт.
 
Мег Уайт Клейтън е автор на седем романа, превърнали се в бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, сред които се подрежда и най-скорошната ѝ книга „Красиви изгнаници“ (Beautiful Exiles). Сред по-ранните ѝ произведения са отличената с наградата „Лангъм“ „Надпревара към Париж“ (The Race for Paris); финалистът за наградата „Белуедър“ за обществено ангажирана художествена литература (PEN/Bellwether) „Езикът на светлината“ (The Language of Light) и др. Дипломирана в правния колеж на Мичиганския университет, Мег пише и за „Сан Франсиско Кроникъл“, „Лос Анджелис Таймс“, „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън Поуст“, „Форбс“ и общественото радио, най-често по въпросите за предизвикателствата, с които се сблъскват жените в съвременния свят.
 
Откъс „Последният влак за Лондон“  от Мег Уайт Клейтън         
 
 „Едрите като парцали снежинки придаваха особена мекота на гледката от другата страна на прозореца – заснежен замък, чиито призрачни очертания се мержелееха през снежния въздух върху покритото със сняг възвишение. „Бад Бентхайм! Бад Бентхайм, Германия! Пътниците за Нидерландия да приготвят документите си за проверка!“ – разнесе се гласът на кондуктора. Гертруда Вайсмюлер – жена с волева брадичка, изразителни нос и чело, широка уста и кашмиреносиви очи – целуна бебето в скута си. После притисна устни към гладкото челце на момченцето още веднъж, този път по-продължително, и го подаде на сестричката му, а тя самата свали кипата от главата на още прохождащото ѝ братче.
 
Es ist in Ordnung. Es wird nicht lange dauern. Dein Gott wird dir dieses eine Mal vergeben – отвърна тя на възраженията на децата на родния им език.
 
Всичко е наред. Няма да продължи дълго. Бог ще ви прости този път.
 
Влакът спря с тежка въздишка. В същия миг по-голямото момченце нададе вик „Мамо!“ и се хвърли към прозореца.
 
Трюс приглади косата на детето и проследи погледа му през зацапаното от снега стъкло. На перона бе пълно с хора, които стояха като под строй, сякаш несмущавани от бурята. Забеляза носач с натоварена с багаж количка, прегърбен мъж с окачена на раменете табела с реклама на шивашки услуги. Да, ето я и нея, непознатата, която детето бе зърнало – стройна, с тъмно палто и шал, тя стоеше до сергията за наденички с гръб към влака и момченцето, което сега отново се провикна: „Маааа-мооо!“
Жената се обърна и с поглед, вперен в превъртащите се букви на таблото, разсеяно отхапа от мазната наденичка. Момченцето се сви омърлушено. Не беше майка му, разбира се.
 
Трюс притегли детето към себе си и въздържайки се да дава неизпълними обещания, само прошепна: „Няма нищо, няма нищо.“
 
Вратите на вагона се отвориха със стряскащо хлопане и свистене. Застаналият на перона униформен немски граничар подаде ръка на една от слизащите пътнички, бременна германка, която облегна облечената си в ръкавица длан на неговата. Трюс разкопча перлените копчета на ежедневните си ръкавици от жълта кожа и разхлаби фестонираните им маншети с изящна контрастираща черна украса. Меката материя се закачи на едрия рубин, който кротко лежеше върху дланта ѝ редом с другите два пръстена, но тя сякаш не забеляза това и с ръце, по които бяха започнали да избиват едва забележими петънца и фини бръчици, внимателно избърса сълзите на момченцето.
 
После приглади косите и дрехите на децата, обръщайки се към всяко от тях по име. Действаше делово, без да изпуска от поглед намаляващата опашка.”