Ървинг Стоун (1903–1989) е американски писател, автор на исторически романи и романизирани биографии. Най-известните му книги са „Жажда за живот“ за Ван Гог и „Страдание и възторг“ за Микеланджело, и двете филмирани със завиден успех. Произведенията на Стоун са преведени на множество езици и от тях са продадени над 30 милиона екземпляра. През 1960 г. той е удостоен с почетната степен „доктор хонорис кауза“ от Калифорнийския университет в Бъркли.
 
Писателят вкарва много драматизъм и емоция в книгите си, като им придава достоверно звучене с помощта на реални данни и факти от живота на персонажите и епохата, която описва. За да създаде убедителен портрет на големия ренесансов скулптор, художник, поет и архитект, Ървинг Стоун прекарва доста години в Италия. Там той посещава местата, на които Микеланджело е живял и творил, запознава се подробно с кореспонденцията му, работи в мраморни кариери и дори става чирак на скулптор. В резултат на тези задълбочени проучвания се ражда неговото най-успешно произведение, „Страдание и възторг“ – завладяващ роман, който връща към живот един от най-великите творци на всички времена. Издателство “Изток-Запад” предлага незабравима среща с тази превърнала се в класика книга, като позволява на читателите не само да се докоснат до гения на Микеланджело, но и да надникнат в душата му
 
Флоренция, 1488 г. Тринайсетгодишният Микеланджело Буонароти пристъпва за пръв път в ателието на своя бъдещ учител Доменико Гирландайо. Упорит, амбициозен и своенравен, той започва да учи изкуството на живописта, но голямото му желание е да вае мрамор.
 
С безкрайна упоритост и неизчерпаема енергия, творецът създава някои от най-забележителните произведения на Ренесанса. Вечно търсещ вдъхновение и нови предизвикателства, той съществува на ръба между творчеството и самоунищожението. Личният му живот често е считан за скандален и неприличен, а работата му – за шокираща и неприемлива. За него обаче изкуството е най-висшият израз на свободата.
 
Със своя талант и пламенен темперамент Микеланджело печели уважението на някои от най-влиятелните личности на своето време, сред които Лоренцо Великолепни и папа Юлий II, а стремежът му към красота и съвършенство завладява сърцата на няколко необикновени жени. Негова голяма любов обаче остава мраморът.
 
 
Откъс от„Страдание и възторг“ от Ървинг Стоун
 
Той седеше пред огледалото в спалнята на втория етаж и скицираше слабите си бузи със силно изпъкнали скули, плоското, широко чело, ушите, разположени доста назад, тъмната коса, която падаше напред на къдрави кичури, и раздалечените кехлибарени очи с дълги мигли.
 
„Не съм устроен добре – помисли си тринайсетгодишният юноша, сериозно съсредоточен. – Главата ми е несъразмерна – това чело е прекалено издадено за устата и долната челюст. Трябвало е да използват отвес.“
 
Сухият юноша се попремести лекичко, та да не събуди четиримата си братя, които спяха зад него, и даде ухо към „Виа дел Ангуилара“, за да дочуе сигнала на приятеля си Граначи. После, с бързи щрихи на молива, се залови да оправи образа си: уголеми очите, заобли челото, разшири лицето, направи устните по-пълни, а челюстта – по-голяма. „Ето – помисли си той, – сега изглеждам по-добре. Прекалено неправилното лице не може да се прерисува, ако първом не се нанесе на хартията точно – като плановете за фасадата на Флорентинската катедрала.“
 
Трели на птича песен долетяха през високия прозорец, който той бе отворил, за да влезе свеж утринен въздух. Юношата скри рисувателния си лист под възглавницата на леглото, спусна се безшумно по витата каменна стълба и излезе на улицата.
 
Приятелят му Франческо Граначи беше осемнайсетгодишен младеж, една глава по-висок от него, с коса със сламен цвят и будни сини очи. От една година Граначи го снабдяваше с материали за рисуване, даваше му убежище в дома на родителите си отсреща на „Виа дей Бентакорди“ и му носеше отпечатъци, вземани тайно от ателието на Гирландайо. Макар и син на богато семейство, на десет години Граначи бе станал ученик на Филипино Липи, на тринайсет бе позирал за централната фигура – съживения младеж – във фреската „Свети Петър възкресява племенника на императора“ в черквата „Санта Мария дел Кармине“, оставена недовършена от Мазачо, а сега беше ученик при Гирландайо. Граначи гледаше през пръсти на собственото си учение, ала веднага забелязваше дарованието у другите.
 
– Наистина ли ще дойдеш с мен този път? – попита развълнувано той.
– Да, това е подаръкът, който ще си направя за рождения си ден.
– Чудесно! – Граначи хвана под ръка младия си приятел и го поведе по извиващата се „Виа дей Бентакорди“, която минаваше по елипсата на някогашния римски амфитеатър, а после покрай високите зидове на затвора „Стинке“. – Помни какво ти казах за Доменико Гирландайо! Пет години съм негов ученик, та го познавам добре. Бъди скромен. Той обича учениците му да го ценят.
 
Те вече бяха свърнали по „Виа Гибелина“, точно над Гибелинската порта, където свършваше втората крепостна стена на града. Минаха край великолепна каменна постройка – „Палацо Барджело“ с неговия живописен двор, а после, след като свиха вдясно по „Виа дел Проконсуло“ – покрай „Палацо Паци“. Юношата погали нежно неправилните, грубо изсечени камъни на стените му.
 
– Да побързаме – подкани го Граначи. – Сега е най-удобното време да хванем Гирландайо – преди да се е заел с рисуване.
 
Двамата вървяха с неравни крачки по тесните улички, минаха по улица „Железарска“ с нейните каменни дворци и външни стълбища от дялан камък, водещи към веранди. После тръгнаха по „Виа дел Корсо“ и зърнаха вдясно, през тясната като процеп „Виа дей Тедалдини“, част от червения покрив на Флорентинската катедрала, а след още една пряка видяха вляво „Палацо делла Синьория“ с неговите сводове и прозорци, с кафеникавата каменна кула, забила зъбери в бледосиньото, утринно флорентинско небе. За да стигнат до ателието на Гирландайо, трябваше да пресекат площад „Стари пазар“, където пред месарниците висяха на куки прясно заклани говеда, разсечени по гръбнака и широко разтворени. Оттук имаха съвсем малко път – по „Улицата на художниците“ до ъгъла на „Виа дей Таволини“, където се озоваха пред отворената врата на Гирланадайовото ателие.
 
Микеланджело се спря за миг да погледне Донателовия мраморен Сан Марко, поставен във висока ниша на черквата „Орсанмикеле“.
 
– Скулптурата е най-голямото изкуство! – възкликна той с трептящ от вълнение глас.
Граначи се изненада, че през тези две години, откак дружаха, приятелят му бе крил отношението си към скулптурата.
– Не съм съгласен с теб – отвърна спокойно той. – Хайде, стига си зяпал, че ни чака работа.
 
Микеланджело въздъхна дълбоко. После двамата влязоха в ателието на Гирландайо.
 
Ателието беше обширно и високо помещение, в което се носеше остър мирис на бои и въглен. В средата имаше маса от груби дъски, сложени на магарета, около която седяха прегърбени пет-шест млади ученици. В един ъгъл някакъв мъж стриваше бои в хаван. По страничните стени бяха окачени цветни картони на завършени вече стенописи – „Тайната вечеря“ в черквата „Онисанти“ и „Призоваване на първоапостолите“ за Сикстинската капела в Рим.“