„Колибри“ предлага ново издание на романа „Самоличност“ – едно от най-търсените и представителни за творчеството на Милан Кундера произведения, които му носят международно признание. Автор на художественото оформление е Стефан Касъров.
 
По аналогия с „Непосилната лекота на битието“ и „Безсмъртие“, „Самоличност“ (превод: Росица Ташева, стр. 128, твърди корици) изследва темите за непостоянството и крехката представа за човешката идентичност. Жан-Марк сънува. Страх го е за Шантал, търси я, тича из улиците, накрая я вижда в гръб, вижда я как върви, как се отдалечава. Тича след нея, вика я. Още няколко крачки и ще я настигне, но тя се обръща и Жан-Марк поразен вижда друго лице, чуждо и неприятно лице. Не е друга жена, Шантал е, неговата Шантал, няма никакво съмнение, но неговата Шантал с лице на непозната, и това е жестоко, непоносимо жестоко. Прегръща я, притиска я до себе си и повтаря, ридаейки: „Шантал, малка моя Шантал!“, сякаш иска, повтаряйки тези думи, да придаде на преобразеното лице предишния му изгубен вид, изгубената му самоличност.
 
Жива легенда на европейската литература, Милан Кундера владее до съвършенство изкуството на романа, полифонията и фарса. Роден е през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Постига международна известност с „Книга за смеха и забравата“, „Смешни любови“, „Животът е другаде“, „Валс на раздяла“, „Безсмъртие“, „Шегата“, „Самоличност“ и „Непосилната лекота на битието“ (екранизиран през 1988 г. под режисурата на Филип Кауфман). Не по-малко завладяващи са есеистичните му книги: „Завесата“, „Една среща“, „Изкуството на романа“. Бляскавият експериментален стил на Кундера се характеризира с неподражаема ирония, метафизични размишления и философска дълбочина.
 
Откъс от „Самоличност“ от Милан Кундера
 
„Хотел в нормандско градче на морето, който бяха открили случайно в един пътеводител. Шантал пристигна в петък вечер, за да прекара една самотна нощ без Жан-Марк, който трябваше да дойде на другия ден по обяд. Остави куфарчето си в стаята, излезе и след кратка разходка по непознатите улици се върна в ресторанта на хотела. В седем и половина помещението бе още празно. Седна на една маса в очакване някой да ѝ обърне внимание. Отсреща, до вратата на кухнята две сервитьорки оживено разговаряха. Шантал не искаше да им подвиква, затова стана, прекоси ресторанта и спря до тях. Но те бяха твърде завладени от обсъжданата тема.
– Нали ти казвам, има вече десет години оттогава. Познавам ги. Направо е ужасно. Няма никаква следа. Никаква. И по телевизията предаваха за тях.
Другата:
– Какво може да им се е случило?
Нямат никакви предположения. Точно това е ужасното.
– Убийство?
– Преобърнаха всичко наоколо.
– Отвличане?
– Но кой? И защо? Не беше нито богат, нито важен. Показаха ги по телевизията. Децата му, жена му. Напълно са отчаяни. Представяш ли си?
После забеляза Шантал.
– Следите ли предаването за изчезналите хора? По телевизията. Казва се Изгубени от поглед.
– Да – отвърна Шантал.
– Може би сте видели какво се случи на семейство Бурдийо. Тукашни са.
– Да, ужасно е – каза Шантал.
Не знаеше как да отклони разговора за тази трагедия към прозаичния въпрос с храната. – Сигурно искате да вечеряте – рече най-сетне другата сервитьорка.
– Да.
– Ще извикам главния сервитьор, идете да седнете.
Колежката ѝ прибави:
– Представяте ли си някой, когото обичате, внезапно да изчезне и никога да не узнаете какво му се е случило! Направо да полудееш!
Шантал се върна на масата си. Главният сервитьор дойде след пет минути. Тя си поръча студено ястие, съвсем обикновено – не обичаше да се храни сама, ах, как мразеше да се храни сама!“