Катерина Хапсали е разказвач, PR и най-продаваният български автор на издателство „Колибри“. Нейно дело са бестселърите „Гръцко кафе“ и „Сливовиц“, а „През девет планини“ е сборник със стихотворения, също пожънал голям успех сред читателите. За романа „Гръцко кафе“ Хапсали печели награда „Перото“ в категория проза за 2015 г., както и приза „Цветето на Хеликон“ за 2016 година. Дългоочакваната поява на новата ѝ книга – “Хора”,  е факт.
 
Премиерата на сборника ще се състои на 28 април от 19:00 ч. в Casa Libri на ул. „Цар Асен“ 64 в столицата. Тя ще се проведе със специалното участие на  актьорите Биляна Петринска и Георги Кадурин.
 
По думите на Николай Милчев, „Хора“ (200 стр., ИК „Колибри“, художник: Дамян Дамянов) е странна смесица от реално и фантазно, от баладично и приказно: „Героите ми приличат на шарена сол – направени са от много билки, от дъждове и страдания, от много любов… Разказите на Катерина Хапсали започват непрекъснато и самият им смисъл е в започването – постоянно става нещо ново. И именно това ново те води към края.“
 
Весела Люцканова допълва:
„Сборникът с разкази „Хора“ направо ме зашемети. Толкова близки усетих героите, че след всеки разказ спирах, за да си поема дъх. За да изляза от неусетното ми вмъкване под кожата на Пламъчето или Агата, да се измъкна от тъмния ъгъл на Ани към светлия Париж, да се отърся от огромната мъка, пътувайки към Маскирания за лек, да се гмурна до Олга или Зисула с копнежа за истинската любов, да нося достойнството на Лудата, да бъда чаровния Дмитри или двете циганки джуджета върху тяхното летящо килимче…“
 
 Откъс от „Хора“ от  Катерина Хапсали 
 
“Поп Дмитри все говореше с обич за Джумаята, все едно другото име на града беше на някакъв непонятен за него език. И другарите от милицията най-накрая се умориха: знае ли се, може пък все пак да има някакъв Господ, а поп Дмитри със сигурност беше Негов човек.
 
А и тайничко го харесваха: ще влезе някъде, ще каже нещо високо и ведро, ще се усмихне подкупващо, а после можеш до първи петли да му казваш „наздраве“, че даже да го помолиш да те изпрати до вкъщи, щото жената, нали…
 
Никой никога не го видя пиян или смръщен. Сякаш в сърцето си носеше тайна навита пружинка, дето не спираше да го движи, а и нас покрай него.
 
Пък ние бяхме най-обикновени чиновници, работници и благоевградски лентяи и все гледахме да наобиколим поп Дмитри – имаше в него нещо различно, нещо предизвикателно, нещо, което те караше и ти да се почувстваш човек…
 
Че и езици поназнайваше тоя чуден свещеник. Чули го с някаква делегация да говори високо на френски, друг път ръкомахал убедително пред двойка изгубени чехи, а една вечер забавлявал група руснаци така, че на другия ден те, безсмъртните, били мъртви, а нашият – свеж като новородено чадо Божие обикалял по калдъръмите на „Вароша“. Само едно нещо ни глождеше всички. Откъде, аджеба, беше дошъл поп Дмитри преди пет години? И какво диреше точно при нас? Отдалече се чуваше, че говори по-меко от благоевградчани, а походката му, твърдяха, била на морски човек. На мъж, свикнал да се разхожда по широки палуби насред морето, не като нас – да преджапва на Йордановден река Бистрица.
 
Само за това поп Дмитри мълчеше. Пък и ние спряхме да упорстваме, защото какво казваш на един поп, щом забие сините си очи в твоите и изрече с някаква хулиганска тържественост: „Всеки идва отнякъде, чадо мое, а къде ще замръкне, е само Божия воля! Хайде, наздраве!“.”