Владимир Зарев е автор на трилогията „Битието“, „Изходът“ и „Законът“ – една обемна сага за рода Вълчеви. Българската аудитория я познава и от телевизионния сериал „Дървото на живота“. Други негови творби са „Хрътката“, „Хрътката срещу Хрътката“, „Лето 1850“, „Светове“, „Орлов мост“, „Поп Богомил и съвършенството на страха“. Романът му „Разруха“ е обявен от германската литературна критика за „най-доброто, написано за прелома в Европа от 1989 г.“ По него е направен българският филм „Времето е наше“ на режисьора Петър Попзлатев. „Чудовището“ е последният засега роман на Владимир Зарев.
Основните теми в романа са обединени в триединството – Любов-Старост-Смърт. Те изграждат драматичната интрига (срещата на възрастния писател с младата журналистка) и емоционалното огледало, в което се оглеждат няколко поколения (от внука до дядото). Елементите на изповедността, обгръщащи сюжетната действителност, самият писател обяснява с идеята си – творбата пресъздава биографията на интелектуалците чрез тяхната лична съдба преди и след знаковата 1989 год. Защото, според него, художествената литература превръща съществуването в битие, а самото битие в национална памет. А това подхранва незабравата. От друга страна, за писателя парадоксът на творческия акт се съдържа в самата природа на писменото слово – чрез думите човекът променя събития, нещо отнема, нещо добавя, тушира, предава им емоционалност…и така достига до предизвестена забрава. Именно срещу забравата се изправят героите в романа, обсебени от неистовия си стремеж към истина, щастие и възмездие. Но за Владимир Зарев „всички сме ангели, но във всеки от нас дремят по-значими и по-опасни чудовища, които от време навреме се появяват“. Тоест чудовището може да е и писателят-тиранин, и Антихристът в лицето на бродещата Смърт, и интернет зависимостта, и виртуалният свят, и страхът, този „могъщ, направо величествен мускул“, и погубеният/погубващият приятел/предател, и наивният отмъстител, и читателят, за когото всичко е художествена измислица, и …самото битие, подменено от лъжливи илюзии, неистови амбиции, емоционална безпристрастност.
„Чудовището“ „прескача“ от „аз“ изповедта в разказ в трето лице, когато „бог го наблюдаваше“, от битовия детайл в зоната на притчовия сказ, от реалистичната изповед в развихрената фантазия, от почти документалната точност, до художествената измислица, от миналото, през настоящето, до бъдещето, от развълнуваното днес, до бленуваното утре. И може би затова, романът се възприема като черно бяла снимка, с замъглен негатив и разноцветен читателски обектив, с различна чувствителност към мрака и светлината.