Излезе от печат есеистичният сборник „Истинско нещо“, подписан от Елиът Уайнбъргър. С тази книга уважаваният американски писател и преводач се обръща от политическите хроники към безвремието на темите, залегнали в литературните му есета. За да постигне изумителен ефект, в който се оглежда мъдростта на литературен антрополог, археолог, астроном и… служител в зоопарк!
 
„Истинско нещо“ (превод: Стоян Гяуров, 208 стр., ИК „Колибри“, корица: Иво Рафаилов) дава отлична представа за нестандартната творческа фантазия на автора. Книгата съдържа трийсет и четири есета, като понятието „есе“ описва само приблизително произведенията на Уайнбъргър. Тук са събрани впечатления и „новини“ от вековечната история на природата, човека и културата: за вятъра и водовъртежите, за хората на име Чан, за Мохамед, мушитрънчето, тигъра на Уилям Блейк, за потомците на Ной в днешен Ирак и Иран, за книги и звезди, богове и войни. Четени като цяло, тези текстове с голяма поетична красота описват една световна панорама, в която думата „глобализация“ придобива друг, по-малко познат, същевременно по-топъл и човешки смисъл.
 
Елиът Уайнбъргър (р.1949 г.) е изтъкнат американски писател, есеист, редактор и преводач, чиито книги са преведени на повече от 30 езика. Първоначално получава признание за преводите си на носителя на Нобелова награда Октавио Пас. Стилът на Уайнбъргър се характеризира с жанрова неопределеност – от поезия до политически коментар, и с безграничен тематичен обхват в глобалното стълпотворение от култури. Според „Таймс“ Елиът Уайнбъргър използва едновременността и колажа по забележителен начин.
 
Откъс от  „Истинско нещо“  от Елиът Уайнбъргър 
 
„В империята на ацтеките на всеки петдесет и две години, веднъж в течение на един среден човешки живот, светът бил на прага на свършека си. Слънцето не помръдвало повече, нощта била вечна, демони човекоядци слизали, за да управляват земята.
 
В този ден всички огньове били угасвани, а подовете измитани. Стари дрехи, изображенията на богове в домовете, камъните на огнищата, върху които стояли тенджерите, рогозки, хавани и точила били изхвърляни в езера и реки. На бременните слагали маски от агаве и ги заключвали в хамбарите; ако светът свършел, те щели да се превърнат в чудовища.
 
В тази нощ всички обличали нови дрехи и се качвали на тераси и покриви; никой не пипал земята. Подбутвали децата и ги заплашвали, за да останат будни: който заспивал, щял да се събуди като мишка. В столицата Тенохтитлан погледите на всички били фиксирани в храма горе, на Хълма на звездата. Там в полунощ жреците наблюдавали звездите, наречени Тианкуицли, Пазарния площад, нашите Плеяди, за да видят дали ще прекосят меридиана и ще осигурят още петдесет и две години живот.
 
В храма един затворник без физически недъзи, чието име трябвало да означава тюркоаз, година, огън, трева или комета – думи, обозначаващи ценното време, – бил полаган върху гладък камък с парче дърво върху гърдите му. Ако съзвездието Тианкуицли пресичало линията, един жрец започвал с бясна сила да върти своята огнена пръчка в дървото. Малко дим, няколко искри и щом дървото пламнело, гръдният кош на затворника бил разпарян с нож от обсидиан, сърцето му изтръгвано и хвърляно в огъня. Четири завързани наръча с дърва, всеки от по тринайсет цепеници, били струпвани около тялото му, за да бъде погълнато изцяло от пламъците.
 
Щом видели кладата, хората цепвали своите и на децата си уши и пръскали кръв в посока на пламъците. Пратеници разнасяли факли от Хълма на звездата до главните храмове, оттам до дворците, а от дворците пък – от улица на улица, от къща на къща, докато целият град светнел отново. През цялата нощ щафети от бегачи разнасяли новия огън из цялата империя. Хората се хвърляли в пламъците, за да бъдат благословени с мехури.
 
Децата, родени през тази нощ, получавали името Ново време. На сутринта били разстилани нови рогозки, поставяни нови камъни на огнищата, бил запалван тамян и всички ядели питки от амарантово семе, топнати в мед. Отрязвали главите на пъдпъдъци.
 
6 февруари 2001 г.“