Александър Дюма-баща (1802–1870) е родом от Вийер Котре, департамент Ен, Франция. Неговият баща Томас-Александър Дюма е френски генерал и последовател на Наполеон, а майка му е Мария-Луиза Елисавета Лабуре – дъщеря на гостилничар. Интересен факт е, че Александър Дюма-баща е квартерон: баща му е мулат, а майка му – бяла. След смъртта на Томас-Александър Дюма (тогава писателят е едва четиригодишен) липсата на средства оказва влияние върху семейството, но не пречи на малкия Дюма да се образова – той проявява афинитет към четенето от дете и прекарва времето си сред книги още от най-ранна детска възраст. През 1840 г. Дюма сключва брак с Ида Ферие, но бохемският му начин на живот, който върви ръка за ръка с не една и две извънбрачни връзки, води до няколко извънбрачни деца. Едно от тях е Александър Дюма-син (след като и той започва да пише, се налага да прибавят към името му „син“, за да разграничат единия от другия). Дюма-баща е най-четеният и продаван френски автор. Освен множеството художествени произведения, с които днес се слави, той придобива първоначалната си слава още през 1829 г. благодарение на редица свои пиеси. Дюма-баща е писал също исторически статии, есета, пътеписи, но най-известните и ярки негови творби безспорно са „Граф Монте Кристо“ (том 1 и том 2) и „Тримата мускетари“.
Издателство “Изток-Запад” предлага на българския читател „Предводителят на вълците“. Творбата на Дюма е един от първите романи за върколаци. Като преплита страховито предание от родния си край със спомени от юношеството си, авторът разказва една необикновена история, в която страшното и смешното се редуват – история за завист и отмъщение, за смърт и кръв, но също и за любов, романтика и саможертва; една фаустовска приказка за вечната борба между доброто и злото в човека, за силата на желанията и последствията от изборите, които правим.
Откъс от „Предводителят на вълците“ от Александър Дюма – баща
„Защо през първите двадесет години от моя писателски живот, сиреч от 1827 до 1847 г., животът и спомените ми толкова рядко се връщаха към градчето, където съм роден, към горите край него, към селата наоколо? Защо целият този свят на моята младост ми се струваше изчезнал и сякаш забулен в облак, а бъдещето, към което се бях запътил, ми изглеждаше ясно и бляскаво като онези вълшебни острови, които Колумб и спътниците му помислили за кошници с цветя, плуващи по морето?
Уви! То е, защото през първите двадесет години от живота си човек е воден от надеждата, а през последните двадесет – от действителността.
В деня, когато – като уморен пътник – пусне тоягата си, разхлаби колана и поседне край пътя, човек започва да поглежда към изминатия път и тъй като бъдещето е обвито в мъгла, се вдълбочава в миналото.
И тогава така, както е готов да потъне в пясъчните морета, с изненада вижда как малко по малко, един подир друг по изминатия път се появяват чудни оазиси, потънали в сянка и зеленина, покрай които е преминал не само без да спре, но почти без да ги види.
Толкова бързо вървях по онова време! Толкова бързах да стигна там, където никога никой не стига… до щастието!
И тогава забелязваш, че си бил заслепен и неблагодарен. И си казваш, че ако още веднъж намериш на пътя си такава зелена горичка, ще спреш и ще изкараш там остатъка от живота си – ще опънеш палатката си, за да завършиш дните си там.
Но както тялото не се връща назад, така само паметта извървява това изпълнено с обич пътуване към първите дни: като поклонение, което отива при изворите на живота, също като леките лодки с бели платна, които се плъзгат срещу течението на реките.
После тялото продължава пътя си, но тялото без паметта е като нощ без звезди, като лампа без пламък.
И тогава тялото и паметта следват собствените си пътища, но те са противоположни.
Тялото върви напосоки към неизвестното.
Паметта – светъл блуждаещ огън – прехвърча над следите, оставени по пътя. Само тя е сигурна, че няма да се заблуди.
И после, след всеки посетен оазис, след всеки събран спомен, тя бързо прелита към все по-умореното тяло и – като жужене на пчела, като песен на птица, като ромолене на ручей – му разказва какво е видяла.
А при този разказ очите на пътника се съживяват, устата му се усмихва, лицето му светва.
То е, защото по благоволение на провидението същото това провидение позволява, тъй като той не може да се върне към младостта си, младостта да се върне при него.
И тогава на него му харесва да разказва на висок глас това, което паметта тихичко му казва.
Дали животът е кръгъл като земята? Дали човек го обикаля, без да забележи? Дали колкото повече се доближаваме до гроба, не се приближаваме към люлката си?”
Издателство “Изток-Запад” предлага на българския читател „Предводителят на вълците“. Творбата на Дюма е един от първите романи за върколаци. Като преплита страховито предание от родния си край със спомени от юношеството си, авторът разказва една необикновена история, в която страшното и смешното се редуват – история за завист и отмъщение, за смърт и кръв, но също и за любов, романтика и саможертва; една фаустовска приказка за вечната борба между доброто и злото в човека, за силата на желанията и последствията от изборите, които правим.
Откъс от „Предводителят на вълците“ от Александър Дюма – баща
„Защо през първите двадесет години от моя писателски живот, сиреч от 1827 до 1847 г., животът и спомените ми толкова рядко се връщаха към градчето, където съм роден, към горите край него, към селата наоколо? Защо целият този свят на моята младост ми се струваше изчезнал и сякаш забулен в облак, а бъдещето, към което се бях запътил, ми изглеждаше ясно и бляскаво като онези вълшебни острови, които Колумб и спътниците му помислили за кошници с цветя, плуващи по морето?
Уви! То е, защото през първите двадесет години от живота си човек е воден от надеждата, а през последните двадесет – от действителността.
В деня, когато – като уморен пътник – пусне тоягата си, разхлаби колана и поседне край пътя, човек започва да поглежда към изминатия път и тъй като бъдещето е обвито в мъгла, се вдълбочава в миналото.
И тогава така, както е готов да потъне в пясъчните морета, с изненада вижда как малко по малко, един подир друг по изминатия път се появяват чудни оазиси, потънали в сянка и зеленина, покрай които е преминал не само без да спре, но почти без да ги види.
Толкова бързо вървях по онова време! Толкова бързах да стигна там, където никога никой не стига… до щастието!
И тогава забелязваш, че си бил заслепен и неблагодарен. И си казваш, че ако още веднъж намериш на пътя си такава зелена горичка, ще спреш и ще изкараш там остатъка от живота си – ще опънеш палатката си, за да завършиш дните си там.
Но както тялото не се връща назад, така само паметта извървява това изпълнено с обич пътуване към първите дни: като поклонение, което отива при изворите на живота, също като леките лодки с бели платна, които се плъзгат срещу течението на реките.
После тялото продължава пътя си, но тялото без паметта е като нощ без звезди, като лампа без пламък.
И тогава тялото и паметта следват собствените си пътища, но те са противоположни.
Тялото върви напосоки към неизвестното.
Паметта – светъл блуждаещ огън – прехвърча над следите, оставени по пътя. Само тя е сигурна, че няма да се заблуди.
И после, след всеки посетен оазис, след всеки събран спомен, тя бързо прелита към все по-умореното тяло и – като жужене на пчела, като песен на птица, като ромолене на ручей – му разказва какво е видяла.
А при този разказ очите на пътника се съживяват, устата му се усмихва, лицето му светва.
То е, защото по благоволение на провидението същото това провидение позволява, тъй като той не може да се върне към младостта си, младостта да се върне при него.
И тогава на него му харесва да разказва на висок глас това, което паметта тихичко му казва.
Дали животът е кръгъл като земята? Дали човек го обикаля, без да забележи? Дали колкото повече се доближаваме до гроба, не се приближаваме към люлката си?”