Излезе „Ерата на паниката” от Андрей Велков. Авторът на „Български психар“, „Хрониките на Звеното“ и „Няма закога“ се завръща ударно 5 години по-късно със зрелищна книга, която всеки трябва да прочете и изживее. По думите на първите ѝ читатели чакането си е струвало, защото „този път той прави с литературата това, което Тарантино прави с киното – превръща го в… шедьовър, след който нищо вече не е същото.“ Премиерата на книгата ще се състои на 24 юни от 19:00 ч. в „Маймунарника“.
С „Ерата на паниката“ (296 стр., ИК „Колибри“, художник на корицата: Росен Дуков) Андрей Велков действително надминава себе си, пренебрегвайки жанровите граници. В книгата сякаш Нийл Геймън и Виктор Пелевин преплитат сюжетите и героите си. “Припомнете си „Големият Лебовски“ на братя Коен и Херакъл от гръцката митология и ги пуснете в Матрицата”. В „Ерата на паниката” невъобразимата реалност се превръща в абсолютна истина, а някои гълъби се оказват натоварени с важни божествени мисии. Главният герой Антон се опитва да живее мирно и щастливо, ала Негово Превъзходителство Животът го дебне зад ъгъла в готовност да внесе смут в привидното спокойствие и да създаде ужасяващ хаос и паника.
Според Александър Попов, автор и редактор в ShadowDance и преподавател по научна фантастика в Софийския университет:
„Стремежът на Антон – и на самия роман – хем да си обясни необяснимия модерен свят, хем да го направи на собствения му език, е сякаш най-важният читателски ключ. „Ерата на паниката“ разкрива реалността като илюзия и се родее с „Матрицата“, но също така държи да разтълкува „дълбоката“ реалност именно чрез знаците на съвременния, напоен от медии свят. Антон почти неизменно си обяснява фантастичните концепции и ситуации около него с препратки към популярни филми като „Властелинът на пръстените“, „Жокерът“ и „Големият Лебовски“, с личности като Антъни Бурдейн и Тери Пратчет, с механики от аркадни игри в духа на “Mortal Kombat”, и даже с иконични образи като литналия за забивка Майкъл Джордан. Този феномен не е нещо странно и ново, той е естествено развитие в епохата на постмодернизма, когато медийната културна прониква до всяко кътче на ежедневния ни живот и определя тотално границите на мислимото. Прямостта и безпардонността, с която Велков използва този език, традиционно заклеймяван като ниска култура, превръща „Ерата на паниката“ в нещо повече от забавен фантастичен сюжет в урбанистичен сетинг. Нарочно или не, текстът е и нещо като автокритика, която можем да четем като безпощадна сатира на собствената ни медийна и политическа култура. И ако постмодернизмът свежда всичко до игра на повърхности и безкрайни вериги от знаци, то източноевропейският киберпрочит на тази тенденция – движението със звучното име турбореализъм – довежда нещата до екстремум и разглежда самата реалност като колективна халюцинация, като виртуалност, като код – програмен или просто символен. В тази крехка и самобитна, но много жива традиция се помещават както руският литературен великан Виктор Пелевин, така и българският хакер на човешките души Иван Попов, а струва ми се вече и Андрей Велков. „Ерата на паниката“ поема по малко по-различни пътеки и черпи доста повече от американската фантастика и фентъзи, и въобще от американската популярна култура, но в крайна сметка е роман също толкова заинтересуван от проумяването на символните редове, които предварително форматират преживяването на съвременния свят. В този смисъл наситената с попкултурни препратки проза диша съвсем естествено: обречени сме да живеем в този свят, в „това постоянно състезание на плъхове, което представляват животите ни”.
Откъс от „Ерата на паниката“ от Андрей Велков
„Слушам си музика, зяпам лилиите в езерцето, почти няма хора, почти се чувствам щастлив, чакам да стане четири без петнайсет – часът, в който съм се родил, и въобще не знам, че краят на света е започнал отдавна. Седнал съм точно на същата пейка, на която седях, когато навърших двайсет, и слушам същата песен – „Midlife Crisis“ на „Фейт“. Разликата е, че тогава я слушах на касета от уокмена си, а сега я слушам от телефона си. По тази логика, с тези темпове на научно-технически прогрес, когато и ако стана един ден на шейсет, най-вероятно вече ще съм си вградил дискографията на тези психопати някъде из тялото, защото нямам никакво намерение да спирам да ги слушам и никога не са ми омръзвали.
Пия обаче сега капучино. Колкото и да си мисля, че съм си останал същият пич, натрупването на две десетилетия промени несъмнено ми се е отразило. Със сигурност преди двайсет, преди десет, дори и преди пет години щях да държа измръзнала бутилка, а не като сега ръката ми да топли голямата чаша от „Старбъкс“. Рядко дори напоследък ми се допива бира, сякаш от цяла вечност не съм усещал онова живително чувство, когато вкусиш първата студена глътка в горещ ден. Не мисля, че е от годините, защото, за щастие, не съм загубил способността да изпитвам онова почти детско удивление от много други работи. И смятам това за хубаво, защото повечето от моите набори и наборки изгубиха някъде по пътя, кои без да искат, кои нарочно, умението си да чувстват каквото и да е преди много време.
Спирам за малко музиката, свалям слушалките, оглеждам се – дърветата са придобили точно онзи магическо-зелен цвят – сякаш имат специална пролетна аура, и всяко атомче наоколо вибрира с онази особена сезонна свежест, която изпълва човек с необясним възторг, все едно буквално цялата природа се рестартира и животът избухва наново. Една жаба пред мен доста безуспешно се опитва да се надвиква с хора на славеите и другите му там птици, чиито песни не разпознавам.
Поглеждам часовника на телефона – точно четири без петнайсет е, току-що съм навършил официално четиресет. В момента, в който си слагам обратно слушалките, все едно през мен преминава някаква вълна, не, не вълна, все едно ме удря направо цунами, което ме залепя назад към пейката. Всеки мускул, всяка жилка в тялото ми са се напрегнали до краен предел, чувствам се, все едно в черепа ми е излят разтопен метал. Стиснал съм до счупване зъби, затворил съм очи и съм почти пред припадък, когато изведнъж се отпускам – от цялото напрежение не е останала и следа, дори не съм имал време да почувствам болка. Отпивам, още мижейки, от капучиното, което нямам идея как не съм изпуснал от внезапния шок. Отварям очи, още една глътка, оглеждам се бавно и всичко ми се струва различно – някак по-живо и още по-цветно. Късната пролет бушува около мен и в мен. Чувам как лекият вятър гали листата на тополите, как пърхат синигерите, ромоленето на чешмичката зад мен. В малка локва, само на метър пред мен, важно крачи един гълъб.”
С „Ерата на паниката“ (296 стр., ИК „Колибри“, художник на корицата: Росен Дуков) Андрей Велков действително надминава себе си, пренебрегвайки жанровите граници. В книгата сякаш Нийл Геймън и Виктор Пелевин преплитат сюжетите и героите си. “Припомнете си „Големият Лебовски“ на братя Коен и Херакъл от гръцката митология и ги пуснете в Матрицата”. В „Ерата на паниката” невъобразимата реалност се превръща в абсолютна истина, а някои гълъби се оказват натоварени с важни божествени мисии. Главният герой Антон се опитва да живее мирно и щастливо, ала Негово Превъзходителство Животът го дебне зад ъгъла в готовност да внесе смут в привидното спокойствие и да създаде ужасяващ хаос и паника.
Според Александър Попов, автор и редактор в ShadowDance и преподавател по научна фантастика в Софийския университет:
„Стремежът на Антон – и на самия роман – хем да си обясни необяснимия модерен свят, хем да го направи на собствения му език, е сякаш най-важният читателски ключ. „Ерата на паниката“ разкрива реалността като илюзия и се родее с „Матрицата“, но също така държи да разтълкува „дълбоката“ реалност именно чрез знаците на съвременния, напоен от медии свят. Антон почти неизменно си обяснява фантастичните концепции и ситуации около него с препратки към популярни филми като „Властелинът на пръстените“, „Жокерът“ и „Големият Лебовски“, с личности като Антъни Бурдейн и Тери Пратчет, с механики от аркадни игри в духа на “Mortal Kombat”, и даже с иконични образи като литналия за забивка Майкъл Джордан. Този феномен не е нещо странно и ново, той е естествено развитие в епохата на постмодернизма, когато медийната културна прониква до всяко кътче на ежедневния ни живот и определя тотално границите на мислимото. Прямостта и безпардонността, с която Велков използва този език, традиционно заклеймяван като ниска култура, превръща „Ерата на паниката“ в нещо повече от забавен фантастичен сюжет в урбанистичен сетинг. Нарочно или не, текстът е и нещо като автокритика, която можем да четем като безпощадна сатира на собствената ни медийна и политическа култура. И ако постмодернизмът свежда всичко до игра на повърхности и безкрайни вериги от знаци, то източноевропейският киберпрочит на тази тенденция – движението със звучното име турбореализъм – довежда нещата до екстремум и разглежда самата реалност като колективна халюцинация, като виртуалност, като код – програмен или просто символен. В тази крехка и самобитна, но много жива традиция се помещават както руският литературен великан Виктор Пелевин, така и българският хакер на човешките души Иван Попов, а струва ми се вече и Андрей Велков. „Ерата на паниката“ поема по малко по-различни пътеки и черпи доста повече от американската фантастика и фентъзи, и въобще от американската популярна култура, но в крайна сметка е роман също толкова заинтересуван от проумяването на символните редове, които предварително форматират преживяването на съвременния свят. В този смисъл наситената с попкултурни препратки проза диша съвсем естествено: обречени сме да живеем в този свят, в „това постоянно състезание на плъхове, което представляват животите ни”.
Откъс от „Ерата на паниката“ от Андрей Велков
„Слушам си музика, зяпам лилиите в езерцето, почти няма хора, почти се чувствам щастлив, чакам да стане четири без петнайсет – часът, в който съм се родил, и въобще не знам, че краят на света е започнал отдавна. Седнал съм точно на същата пейка, на която седях, когато навърших двайсет, и слушам същата песен – „Midlife Crisis“ на „Фейт“. Разликата е, че тогава я слушах на касета от уокмена си, а сега я слушам от телефона си. По тази логика, с тези темпове на научно-технически прогрес, когато и ако стана един ден на шейсет, най-вероятно вече ще съм си вградил дискографията на тези психопати някъде из тялото, защото нямам никакво намерение да спирам да ги слушам и никога не са ми омръзвали.
Пия обаче сега капучино. Колкото и да си мисля, че съм си останал същият пич, натрупването на две десетилетия промени несъмнено ми се е отразило. Със сигурност преди двайсет, преди десет, дори и преди пет години щях да държа измръзнала бутилка, а не като сега ръката ми да топли голямата чаша от „Старбъкс“. Рядко дори напоследък ми се допива бира, сякаш от цяла вечност не съм усещал онова живително чувство, когато вкусиш първата студена глътка в горещ ден. Не мисля, че е от годините, защото, за щастие, не съм загубил способността да изпитвам онова почти детско удивление от много други работи. И смятам това за хубаво, защото повечето от моите набори и наборки изгубиха някъде по пътя, кои без да искат, кои нарочно, умението си да чувстват каквото и да е преди много време.
Спирам за малко музиката, свалям слушалките, оглеждам се – дърветата са придобили точно онзи магическо-зелен цвят – сякаш имат специална пролетна аура, и всяко атомче наоколо вибрира с онази особена сезонна свежест, която изпълва човек с необясним възторг, все едно буквално цялата природа се рестартира и животът избухва наново. Една жаба пред мен доста безуспешно се опитва да се надвиква с хора на славеите и другите му там птици, чиито песни не разпознавам.
Поглеждам часовника на телефона – точно четири без петнайсет е, току-що съм навършил официално четиресет. В момента, в който си слагам обратно слушалките, все едно през мен преминава някаква вълна, не, не вълна, все едно ме удря направо цунами, което ме залепя назад към пейката. Всеки мускул, всяка жилка в тялото ми са се напрегнали до краен предел, чувствам се, все едно в черепа ми е излят разтопен метал. Стиснал съм до счупване зъби, затворил съм очи и съм почти пред припадък, когато изведнъж се отпускам – от цялото напрежение не е останала и следа, дори не съм имал време да почувствам болка. Отпивам, още мижейки, от капучиното, което нямам идея как не съм изпуснал от внезапния шок. Отварям очи, още една глътка, оглеждам се бавно и всичко ми се струва различно – някак по-живо и още по-цветно. Късната пролет бушува около мен и в мен. Чувам как лекият вятър гали листата на тополите, как пърхат синигерите, ромоленето на чешмичката зад мен. В малка локва, само на метър пред мен, важно крачи един гълъб.”