Олдъс Ленард Хъксли (1894–1963) е британски писател, поет, драматург, публицист и автор на пътеписи.
Първата му книга е стихосбирката „Горящото колело“ (1916). Едно от най-известните му ранни произведения е антиутопичният роман „Прекрасният нов свят“ (1932), неколкократно преиздаван на български (1990, 2006 и 2011), в който със средствата на научната фантастика е описан един нечовечен, технологизиран, безчувствен свят на бъдещето от XXVII век (неслучайно сравняван с Джордж Оруел и неговата книга „1984“).
От по-късните му творби най-прочута става „Дверите на възприятието“ (1954) – есе, посветено на начина, по който съзнанието и възприятията се променят под въздействието на мескалина. Именно от „Дверите“ музикантът Джим Морисън заимства името на групата си – „Дорс“ (двери, врати). Преди това самият Хъксли заимства заглавието от известна строфа от поезията на Уилям Блейк: „Ако дверите на възприятието са прочистени, човек ще види света такъв, какъвто е – безкраен.“
Издателство “Изток -Запад” предлага в български превод книгата на Олдъс Хъксли “Остров”. Самият автор смята тази творба за своя магнум опус, в който обобщава философията си за устройството на обществото и смисъла на човешкия живот.
Пала е страна, в която дори птиците призовават към внимание, към това да бъдем тук и сега, в пълна осъзнатост за чудото на живота. На това място щастието не зависи от големите банкови сметки и притежанието на безброй вещи, а от близостта с другите и усещането за смисъл. Хората не изповядват определена религия, а духовни принципи, намирайки отговори за житейските предизвикателства в учението на Буда и в тантризма.
Скоро обаче съблазните отвън все пак успяват да достигнат и райския остров. Макар и да са част от култура, лишена от алчност и желание за власт, има хора, които бленуват за изкушенията на „цивилизацията“. Ще успеят ли да им устоят, или Пала също ще бъде повлечена по пагубното течение на модерния свят?
Откъс от „Остров“ – Олдъс Хъксли
“Гласът звучеше по-близо, призоваваше някъде отдясно. Той обърна глава, опита се да се повдигне, за да вижда по-добре, но ръката, която поддържаше тялото му, затрепери, отпусна се и той отново падна в листака. Тъй като беше прекалено уморен, за да продължава със спомените, той остана известно време легнал, вперил поглед нагоре през полузатворени клепачи, към един непонятен свят около него. Къде се намираше, как се беше озовал тук? Не че това имаше някакво значение. В момента нищо нямаше значение освен тази болка, тази смазваща слабост. И все пак, просто от научен интерес…
Например това дърво, под което той (кой знае защо) лежи, тази висока колона със сива кора, с разклоняващи се, огрети от слънцето клони, по всяка вероятност е бук. Но тогава – Уил се възхищаваше от ясния ход на мислите си, – тогава листата не можеха да бъдат вечнозелени. А защо букът растеше върху корени, които стърчаха над земята, сякаш бяха някакви лакти? А онези нелепи дървени подпори, на които се подпираше тоя лъжебук – каква ли беше тяхната роля? Уил неочаквано си спомни любимия си глупав стих: „Ще ме попиташ: кой в лоши дни мисълта ми ще подкрепи?“ Отговорът: сгъстена ектоплазма; ранният Салвадор Дали. А това изключваше напълно възможността той да се намира в областта Чилтърн. Това личеше и от пеперудите, които излитаха в рояк от размазаните, струящи се слънчеви лъчи. Защо бяха толкова големи, толкова невероятно лазурносини или пурпурно-черни, с такива странни очи и лунички? И виолетовото око – вперено от кестеняво напръскания сребрист цвят и смарагдовото яркозелено, наложено в топазен цвят връз сапфирено зелено.
– Внимание!
– Кой е там?
Уил Фарнаби се опита да извика. Искаше гласът му да бъде силен и заплашителен, вместо това от устата му излезе разтреперан дрезгав грак.
Последва дълго и както му се стори, застрашително мълчание. От процепа между два от огромните корени на дърветата в полезрението му се появи грамадна стоножка, след това тя забързано изчезна в друг процеп на покритата с лишеи ектоплазма, крачейки с многобройните си морави крака.
– Кой е там? – изграчи той отново.”
Първата му книга е стихосбирката „Горящото колело“ (1916). Едно от най-известните му ранни произведения е антиутопичният роман „Прекрасният нов свят“ (1932), неколкократно преиздаван на български (1990, 2006 и 2011), в който със средствата на научната фантастика е описан един нечовечен, технологизиран, безчувствен свят на бъдещето от XXVII век (неслучайно сравняван с Джордж Оруел и неговата книга „1984“).
От по-късните му творби най-прочута става „Дверите на възприятието“ (1954) – есе, посветено на начина, по който съзнанието и възприятията се променят под въздействието на мескалина. Именно от „Дверите“ музикантът Джим Морисън заимства името на групата си – „Дорс“ (двери, врати). Преди това самият Хъксли заимства заглавието от известна строфа от поезията на Уилям Блейк: „Ако дверите на възприятието са прочистени, човек ще види света такъв, какъвто е – безкраен.“
Издателство “Изток -Запад” предлага в български превод книгата на Олдъс Хъксли “Остров”. Самият автор смята тази творба за своя магнум опус, в който обобщава философията си за устройството на обществото и смисъла на човешкия живот.
Пала е страна, в която дори птиците призовават към внимание, към това да бъдем тук и сега, в пълна осъзнатост за чудото на живота. На това място щастието не зависи от големите банкови сметки и притежанието на безброй вещи, а от близостта с другите и усещането за смисъл. Хората не изповядват определена религия, а духовни принципи, намирайки отговори за житейските предизвикателства в учението на Буда и в тантризма.
Скоро обаче съблазните отвън все пак успяват да достигнат и райския остров. Макар и да са част от култура, лишена от алчност и желание за власт, има хора, които бленуват за изкушенията на „цивилизацията“. Ще успеят ли да им устоят, или Пала също ще бъде повлечена по пагубното течение на модерния свят?
Откъс от „Остров“ – Олдъс Хъксли
“Гласът звучеше по-близо, призоваваше някъде отдясно. Той обърна глава, опита се да се повдигне, за да вижда по-добре, но ръката, която поддържаше тялото му, затрепери, отпусна се и той отново падна в листака. Тъй като беше прекалено уморен, за да продължава със спомените, той остана известно време легнал, вперил поглед нагоре през полузатворени клепачи, към един непонятен свят около него. Къде се намираше, как се беше озовал тук? Не че това имаше някакво значение. В момента нищо нямаше значение освен тази болка, тази смазваща слабост. И все пак, просто от научен интерес…
Например това дърво, под което той (кой знае защо) лежи, тази висока колона със сива кора, с разклоняващи се, огрети от слънцето клони, по всяка вероятност е бук. Но тогава – Уил се възхищаваше от ясния ход на мислите си, – тогава листата не можеха да бъдат вечнозелени. А защо букът растеше върху корени, които стърчаха над земята, сякаш бяха някакви лакти? А онези нелепи дървени подпори, на които се подпираше тоя лъжебук – каква ли беше тяхната роля? Уил неочаквано си спомни любимия си глупав стих: „Ще ме попиташ: кой в лоши дни мисълта ми ще подкрепи?“ Отговорът: сгъстена ектоплазма; ранният Салвадор Дали. А това изключваше напълно възможността той да се намира в областта Чилтърн. Това личеше и от пеперудите, които излитаха в рояк от размазаните, струящи се слънчеви лъчи. Защо бяха толкова големи, толкова невероятно лазурносини или пурпурно-черни, с такива странни очи и лунички? И виолетовото око – вперено от кестеняво напръскания сребрист цвят и смарагдовото яркозелено, наложено в топазен цвят връз сапфирено зелено.
– Внимание!
– Кой е там?
Уил Фарнаби се опита да извика. Искаше гласът му да бъде силен и заплашителен, вместо това от устата му излезе разтреперан дрезгав грак.
Последва дълго и както му се стори, застрашително мълчание. От процепа между два от огромните корени на дърветата в полезрението му се появи грамадна стоножка, след това тя забързано изчезна в друг процеп на покритата с лишеи ектоплазма, крачейки с многобройните си морави крака.
– Кой е там? – изграчи той отново.”