Издателство „ОБСИДИАН“ представя от 10 юни „Място за убиване“ на Лий Чайлд (трето издание).
Те правят пари. Големи пари…
В цял свят няма по-добри от тях. За да опазят тайната си, убиват. Посветените. И подозрителните. Но трябва да си измият ръцете. И допускат грешка. Избират неподходящ човек.
Те избират…
Мислят, че е случаен турист. Не знаят, че е бивш военен полицай. Агент легенда.
Те не познават Джак Ричър. Нито момичето му Роскоу…
Ричър ги преследва до тайния им склад. Той не знае какво трупат вътре. Но знае, че брат му е убит. При опит да разкрие фалшификацията на века.
Остават само няколко дни. След неделя Ричър няма да има как да им отмъсти…
Откъс от „Място за убиване“ на Лий Чайлд
„Арестуваха ме в закусвалнята на Ено. В 12 ч. Бях си поръчал яйца и кафе. Не обядвах, просто закусвах късно. Чувствах се изтощен и подгизнал след дългото ходене под проливния дъжд. Бях вървял от магистралата до покрайнините на градчето.
Закусвалнята беше малка, но чиста и светла. Съвсем нова, изградена като вагон-ресторант. Тясна, с дълъг бар от едната страна и кухня в дъното. От другата страна покрай стената имаше сепарета. Входът се намираше точно по средата.
Седях до прозореца в едно от сепаретата и четях в нечий забравен вестник каква кампания започвал президентът, за когото не бях гласувал предишния път и не смятах да гласувам сега. Вече не валеше, но стъклото още бе обсипано с лъскави капки. Видях как полицейските коли нахлуха на паркинга. Караха бързо и когато заковаха на място, изпод гумите им с хрущене се разхвърча чакъл. Лампите отгоре се въртяха и мигаха. Вратите се отвориха рязко и отвътре изскочиха полицаи. По двама души от всяка, готови за стрелба. Два револвера, две пушки. Дебела работа. Един с револвер и един с пушка изтичаха отзад. Другите двама се втурнаха към вратата.
Седях си и ги гледах. Знаех какви хора има в закусвалнята. Готвачът в кухнята. Две сервитьорки. Двама старци. И аз. Тази операция беше за мен. Нямаше и половин час, откакто пристигнах в града. Останалите петима вероятно живееха тук открай време. Ако някой от тях си имаше неприятности, в закусвалнята щеше да се домъкне сконфузен сержант. Щеше да се извини. И да измънка смутена покана за посещение в участъка. Значи суматохата и тежката артилерия не бяха за някого от тях. Бяха за мен. Налапах едното яйце и пъхнах пет долара под чинията. Сгънах забравения вестник на квадрат и го прибрах в джоба на сакото си. Допих кафето, като внимавах и двете ми ръце да са над масата.
Полицаят с револвера остана на прага. Приклекна, стисна оръжието с две ръце и се прицели. В главата ми. Другият пристъпи напред. И двамата бяха стройни, мускулести. Чисти и спретнати. Всеки ход беше по устав. От своята позиция онзи с револвера до вратата можеше да обстрелва почти цялото заведение. А пушката можеше да ме размаже от упор по цялата витрина. Обратното би било грешка. При близък бой револверът можеше и да не улучи, а един далечен изстрел с пушката откъм вратата щеше да надупчи заедно с мен другия полицай и старчето в съседното сепаре. Дотук действаха както трябва, дума да няма. Предимството несъмнено беше на тяхна страна. Тясното сепаре ме стягаше като капан. Заклещен така, не можех да направя кой знае какво. Залепих длани върху масата. Полицаят с пушката се приближи.
– Не мърдай! Полиция! – изрева той.“
Те правят пари. Големи пари…
В цял свят няма по-добри от тях. За да опазят тайната си, убиват. Посветените. И подозрителните. Но трябва да си измият ръцете. И допускат грешка. Избират неподходящ човек.
Те избират…
Мислят, че е случаен турист. Не знаят, че е бивш военен полицай. Агент легенда.
Те не познават Джак Ричър. Нито момичето му Роскоу…
Ричър ги преследва до тайния им склад. Той не знае какво трупат вътре. Но знае, че брат му е убит. При опит да разкрие фалшификацията на века.
Остават само няколко дни. След неделя Ричър няма да има как да им отмъсти…
Откъс от „Място за убиване“ на Лий Чайлд
„Арестуваха ме в закусвалнята на Ено. В 12 ч. Бях си поръчал яйца и кафе. Не обядвах, просто закусвах късно. Чувствах се изтощен и подгизнал след дългото ходене под проливния дъжд. Бях вървял от магистралата до покрайнините на градчето.
Закусвалнята беше малка, но чиста и светла. Съвсем нова, изградена като вагон-ресторант. Тясна, с дълъг бар от едната страна и кухня в дъното. От другата страна покрай стената имаше сепарета. Входът се намираше точно по средата.
Седях до прозореца в едно от сепаретата и четях в нечий забравен вестник каква кампания започвал президентът, за когото не бях гласувал предишния път и не смятах да гласувам сега. Вече не валеше, но стъклото още бе обсипано с лъскави капки. Видях как полицейските коли нахлуха на паркинга. Караха бързо и когато заковаха на място, изпод гумите им с хрущене се разхвърча чакъл. Лампите отгоре се въртяха и мигаха. Вратите се отвориха рязко и отвътре изскочиха полицаи. По двама души от всяка, готови за стрелба. Два револвера, две пушки. Дебела работа. Един с револвер и един с пушка изтичаха отзад. Другите двама се втурнаха към вратата.
Седях си и ги гледах. Знаех какви хора има в закусвалнята. Готвачът в кухнята. Две сервитьорки. Двама старци. И аз. Тази операция беше за мен. Нямаше и половин час, откакто пристигнах в града. Останалите петима вероятно живееха тук открай време. Ако някой от тях си имаше неприятности, в закусвалнята щеше да се домъкне сконфузен сержант. Щеше да се извини. И да измънка смутена покана за посещение в участъка. Значи суматохата и тежката артилерия не бяха за някого от тях. Бяха за мен. Налапах едното яйце и пъхнах пет долара под чинията. Сгънах забравения вестник на квадрат и го прибрах в джоба на сакото си. Допих кафето, като внимавах и двете ми ръце да са над масата.
Полицаят с револвера остана на прага. Приклекна, стисна оръжието с две ръце и се прицели. В главата ми. Другият пристъпи напред. И двамата бяха стройни, мускулести. Чисти и спретнати. Всеки ход беше по устав. От своята позиция онзи с револвера до вратата можеше да обстрелва почти цялото заведение. А пушката можеше да ме размаже от упор по цялата витрина. Обратното би било грешка. При близък бой револверът можеше и да не улучи, а един далечен изстрел с пушката откъм вратата щеше да надупчи заедно с мен другия полицай и старчето в съседното сепаре. Дотук действаха както трябва, дума да няма. Предимството несъмнено беше на тяхна страна. Тясното сепаре ме стягаше като капан. Заклещен така, не можех да направя кой знае какво. Залепих длани върху масата. Полицаят с пушката се приближи.
– Не мърдай! Полиция! – изрева той.“