На български език излизе „Изкупление“ на Дейвид Балдачи (издателство „Обсидиан“) . Преводът е на Милко Стоименов. Той е от любимата на читателите поредица за Еймъс Декър. Предишните книги от нея, „Абсолютна памет“, „Последната миля“, „Предатели“ и „Жертвите“ се радват на силен интерес, а в момента се работи по телевизионната им адаптация.
 
В „Изкупление“ Еймъс Декър и партньорката му във ФБР Алекс Джеймисън са на кратко посещение в родния му град Бърлингтън, Охайо. Там ги открива Мерил Хокинс, който е осъден на доживотен затвор за убийства, които не е извършил. Остарял и неизлечимо болен, Хокинс настоява Декър да преразгледа случая и да изчисти името му. Възможно ли е Декър наистина да е сгрешил? Всички доказателства са били непоклатими. Преди да успее да разкаже онова, което знае, Хокинс е застрелян. Обзет от съмнения, Декър отново се заема със случая, но се оказва, че след толкова години някой все още е готов да прикрива истината с цената на всичко.
„Изкупление“ на Дейвид Балдачи  – откъс
 
„Джеймисън ги чу и ускори крачка. Извади пистолета от кобура си, защото се опасяваше, че непознатият може да направи опит да си отмъсти. Партньорът ѝ бе пратил твърде много хора в затвора. Очевидно този човек беше един от тях.
Декър огледа стареца, който спря на два метра от него. Самият той беше огромен: висок метър и деветдесет и шест и над сто и трийсет килограма. С помощта на Джеймисън, която неуморно го подканяше да спортува и да се храни здравословно, успя да свали трийсетина килограма през последните две години. Едва ли някога щеше да стане „по-строен“, отколкото беше в момента.
Старецът беше към метър и осемдесет, но сигурно не тежеше повече от шейсет и два-три килограма. Отблизо кожата му изглеждаше пожълтяла и суха като стар пергамент, който всеки момент ще се разпадне. Той събра храчка, извърна се и се изплю на земята.
– Сигурен ли си, че не ме познаваш? Нали уж имаш отлична памет?
– Кой ти го каза? – попита Декър.
– Предишната ти партньорка.
– Мери Ланкастър?
– Тя ми спомена, че най-вероятно ще те намеря на гробището.
– И защо го е направила?
– Казвам се Мерил Хокинс – представи се мъжът, сякаш името му обясняваше присъствието му тук.
Декър го зяпна смаяно. Реакцията му накара Хокинс да се усмихне, но усмивката не стигна до очите му. Те бяха бледи и неподвижни, сякаш в тях бе останал твърде малко живот.
– Сега си ме спомни, нали?
– Защо не си в затвора? Получи доживотна присъда без право на замяна.
Джеймисън настигна Хокинс и застана между него и Декър. Хокинс я погледна и каза:
– А това е новата ти партньорка, Алекс Джеймисън. Ланкастър ми разказа и за нея – заяви той, обърна се към Декър и продължи: – За да отговоря на въпроса ти, не съм в затвора, защото съм неизлечимо болен. Рак в последен стадий. И то един от най-лошите – на панкреаса. Почти никой не изкарва повече от пет години, и то с химиотерапия, лъчетерапия и разни други гадости, които не мога да си позволя. – Хокинс докосна лицето си. – Жълтеница. Докара ли се човек дотук, медицината е безпомощна. Метастазите са навсякъде. Метастазите. Странна дума, която означава, че ракът ме изяжда отвътре. Стигнал е дори до мозъка. На финалната права съм. То е ясно, с мен е свършено. Остава ми седмица… в най-добрия случай.
– Защо болестта е причина да ви пуснат от затвора? – попита Джеймисън.
– Наричат го освобождаване по хуманни съображения – сви рамене Хокинс. – Обикновено затворниците подават молба за него, но от администрацията сами дойдоха при мен в килията. Бяха подготвили всички документи. Само се подписах, докторите дадоха съгласието си и се озовах навън. Разбирате ли, щатът не иска да се охарчва за лечението ми. Лежах в един от онези нови частни затвори. Те изпращат сметките на щатската администрация, но там не одобряват всичките им разходи. И аз започнах да им излизам много скъпо. Да се отразявам зле на счетоводния им баланс. Освен това решиха, че вече не съм опасен. Бях на петдесет и осем, когато влязох в затвора. Сега съм на седемдесет. Ясно ми е, че изглеждам като стогодишен. Натъпкал съм се с лекарства, за да мога да ходя, да говоря… Когато си тръгна от тук, ще повръщам няколко часа, след което отново ще се натъпча с лекарства, за да заспя… поне за малко.“