Откъс от „Тъмни алеи“ на Иван Бунин
„Когато потеглиха, той си мислеше намръщен: „Да, колко прелестна беше! Вълшебно прекрасна!“. Засрамено си спомняше своите последни думи и това, че беше ѝ целунал ръка, и веднага се засрамваше от срама си. „Не е ли вярно, че тя ми даде най-прекрасните мигове в моя живот?“ По залез от облаците надникна бледо слънце. Кочияшът караше конете в тръс, час по час сменяше черните коловози, избирайки не толкова калните, и също си мислеше за нещо. Най-сетне каза със сериозна грубост:
– А тя, ваше превъзходителство, стоя на прозореца чак докато потеглим. Май отдавна я познавате?
– Отдавна, Клим.
– Умна жена е тя! И разправят, че от ден на ден по-богата ставала. Давала пари под лихва.
– Това нищо не значи.
– Как да не значи! На всекиму се иска да си оправи живота! Щом честно ги дава, няма нищо лошо. И казват, че била справедлива. Ама строга! Не се ли издължиш навреме, никой не ти е крив.
– Да, да, никой не ти е крив… Я шибни конете да не би да закъснеем за влака…
Ниското слънце светеше жълто на пустите ниви, конете шляпаха равномерно по локвите. Сключил вежди, той гледаше как лъскат подковите и си мислеше:
„Да, никой не ти е крив. Да, разбира се, че най-добрите мигове. И не най-добрите, а наистина приказни! „Храст, цял отрупан с ален цвят, е плъзнал в тъмните алеи…“ Но, боже мой, какво щеше да стане по-нататък? Ако не бях я зарязал? Глупости! Същата тази Надежда – не съдържателка на хан, а моя жена, стопанка на петербургския ми дом, майка на децата ми!“.
И затваряйки очи, поклати глава.“
 
„Тъмни алеи“ (превод: Елка Георгиева, Лиляна Герова, Татяна Горчивкина, Румяна Евтимова, Лиляна Минкова, Борис Мисирков, Фьодор Неманов, 336 стр., ИК „Колибри“) е книга за любовта. За любовта в многообразните й тайнствени проявления – красива, загадъчна, обречена, еротична, болезнено съхранена в паметта, но единствено като мигновение, придаващо смисъл на съществуването. Разказани с фин психологизъм и изтънченост на стила, проникнати от елегантна чувственост, историите в сборника са варианти на мистериозния диалог между Тялото и Душата, деликатно изследване на границите в изобразяването на страстта. „Тъмни алеи“ е и книга за Русия. За онази неповторима буниновска Русия, опазена в спомена и в красотата на езика, но безмилостно разрушена в повратите на историята.
 
Сборникът с разкази „Тъмни алеи“ на Иван Бунин за пръв път излиза на български език в своята цялост на 19 юни. Сам писателят го определя като най-стойностното свое произведение, а изследователите – като безспорен шедьовър в руската и световната литература.
 
Иван Бунин (1870–1953) е световноизвестен поет и белетрист. Той е почетен академик на Петербургската академия на науките в секцията за изящна словесност (1909) и първият руски писател, носител на Нобеловата награда за литература (1933). След Октомврийската революция (1917) Бунин емигрира във Франция, където се включва в интелектуалния и обществения живот на руската емиграция. През този период издава повестта „Любовта на Митя“, разказа „Слънчев удар“, романа „Животът на Арсениев“, сборника с разкази „Тъмни алеи“ – произведения, които го нареждат сред най-големите прозаици на XX век.