Делфин дьо Виган (р. 1966) е френска писателка, авторка на седем романа, сред които: „Дни без глад”, „Хубавите момчета”, „Една декемврийска вечер”, „Но и аз”, „Подземни часове” и „Силна е нощта”, удостоени общо със седем литературни награди. Писателката е майка на две деца, спътница на известен френски литературен критик и журналист. След като упражнява различни професии, от 2007 година насам Делфин дьо Виган се посвещава на писането. За „Силна е нощта” (2011) получава 4 награди: Наградата на книжарниците FNAC, Наградата „Франс Телевизион”, Наградата „Рьонодо” на гимназистите и Голямата награда на читателките на сп. „Ел”. Романът е номиниран и за Наградата „Гонкур”. В продължение на година е в списъка на бестселърите. Преведен е в повече от 20 страни. Само във Франция са продадени над половин милион екземпляра.
На 14 февруари авторката на „Силна е нощта” и „По действителен случай” (адаптиран от Роман Полански)  Делфин дьо Виган ще зарадва своите български почитатели с романа си „Но и аз”, удостоен с наградата „Ротари“. Той излиза в превод на Росица Ташева, издателство „Колибри“. Романът е филмиран през 2010 г. под режисурата на Забу Бретман и с участието на Джули-Мари Парментие и Нина Родригес.
 
„Но и аз” е завладяваща история, разказана с лека усмивка и дълбока тъга. Повествованието се води от името на едно още непораснало, но рано съзряло момиче,. Лу Бертиняк е тринайсетгодишна, има коефициент на интелигентност 160. Тя е прескочила два класа, учи се блестящо, колекционира думи. Непрекъснато си задава въпроси, като например в каква посока се върти езикът, когато се целуваш. И все не може да си завърже маратонките. Люка е седемнайсетгодишен красавец, изоставащ с два класа, бунтар, любимец на момичетата и приятел на Лу, която нарича „Златно зрънце“. Нолуен, за по-кратко Но, е бездомна девойка, за която Лу пише изложение по избрана тема. Двете се сприятеляват, Лу иска да „опитоми“ Но, така както Малкият принц е опитомил лисицата. Готова е на всичко, за да помогне на Но…
Често ходя на гара „Аустерлиц“ във вторник и петък, когато свършваме училище по-рано. Гледам заминаващите влакове заради вълнението, това е нещо, което много обичам, да виждам вълнението на хората, затова никога не изпускам футболните мачове по телевизията, обожавам, когато се прегръщат след гол, търчат с вдигнати ръце и се хвърлят в прегръдките си, също и Стани богат, да ги видиш само момичетата, когато дадат правилния отговор, закриват уста с ръката си, отмятат назад глава, надават викове и изобщо, а очите им са пълни със сълзи. На гарата е друго, вълнението се чете в погледите, в жестовете, в движенията на влюбените, които се разделят, на бабите, които си заминават, на дамите с дълги манта, които се отдалечават от мъжете с вдигнати яки, или обратното, наблюдавам тези хора, които отиват незнайно къде, незнайно защо, незнайно за колко време, казват си „довиждане“ през прозореца с махване на ръка или като крещят, без да се чуват.