Излезе от печат романът „Не се казвам Мириам“ на известната шведска писателка и журналистка Майгул Акселсон. Книгата ще бъде представена онлайн на 9 декември от 19:00 ч. с участието на авторката във фейсбук страницата на Colibri Books. В дискусията ще се включат Росица Цветанова и Радослав Папазов.
„Не се казвам Мириам“ (превод: Радослав Папазов, 480 стр., ИК „Колибри“) превежда читателя през живота на една жена от ромски произход, преживяла ужаса на Втората световна война. Малика е изпратена в Аушвиц. Принудена е да промени името си на Мириам, за да оцелее в Ада. Дори след войната, когато заживява в Швеция, тя продължава да пази своята истинска идентичност в тайна. Миналото ѝ обаче не ѝ дава покой. Настъпва и мигът, в който Мириам ще разкрие тайната си. Как ще бъде приета тя? „Не се казвам Мириам“ е роман за срама, вината и страха от неизказаната истина, за най-потресаващата част от историята на Европа, за отношението към ромите и за живота в Швеция след войната. Това е книга за злото и доброто, за смъртта и оцеляването, за безчовечността и благородството, за незарастващите рани и силата на инстинкта за самосъхранение, който потиска емоцията в името на Живота. Тя буди гняв, ражда сълзи, но и някак смирява. Реалистична до болка, творбата е и зов, и вик, и съвест, и послание, и надежда – миналото никога да не се повтори, а хуманността да бъде основен съвременнен Закон. Модерен като стилистика „Не се казвам Мириам“ е роман, който пленява със своя трагизъм и морален дух.
Майгул Акселсон (р. 1947 г.) е авторка на 8 романа и няколко документални произведения. Става известна с романа си „Априлската вещица“, удостоен с три награди и преведен на 25 езика. Акселсон проявява силна чувствителност към проблемите на третия свят, на детската проституция, на бедността в родната ѝ Швеция. Като ни припомня мрачното и не толкова далечно минало, с романа си „Не се казвам Мириам“ авторката ни кара да се замислим и над непреодолените предразсъдъци в цивилизования свят.
Откъс „Не се казвам Мириам“ от Майгул Акселсон
„В следващия половин час надниква в много шкафове на спомените си. Там малкият Томас се втурва към нея, тя го притиска силно в обятията си, започва да се върти, полата ѝ на точки се развява, а детският смях кара и нея да се разсмее. Ето я и като шаферка на сватбата на Хана, букетът с цветя трепери в ръцете ѝ, когато Хана избухва в сърцераздирателен плач, докато Егон поставя пръстена на ръката ѝ. „Толкова съм щастлива – хълца Хана и съвсем неуместно си избърсва носа с дясната ръка, облечена в ръкавица. – Извинете! Просто съм толкова щастлива!“ И всички се смеят. Егон се смее и Улоф се смее, кметът се смее, нотариусът се смее и Мириам се смее, но изведнъж Томас се размрънква от количката си и Мириам се навежда, за да го завие по-плътно с памучното одеялце. Зад следващата врата вече тя самата е булка и е много красива с бялата си рокля, докато се изкачва към олтара. Толкова е млада, тъмна и хубава, до нея обаче Улоф изглежда изплашен. Може би си мисли за първата си сватба, за истинската си сватба, състояла се в голямата църква в града; бракът му обаче бе продължил едва една година, до деня, в който младата му съпруга бе родила Томас и после беше престанала да диша, сърцето ѝ спряло да бие и по никакъв начин не могли да го примамят да се върне обратно към живота. А може би Улоф се притеснява, че без да му каже и дума, Мириам отиде в църковното бюро още на следващия ден, след като той ѝ предложи, и обясни, че иска да се отрече от вярата на дедите си и да премине към шведската държавна църква, ако е възможно. И да, беше възможно. На пастор Клинтберг направо му потекоха лигите от възторг и веднага запази час за кръщене следващата неделя. Улоф знае, че Мириам не е убедена в съществуването на Бог, пък и той споделя съмненията ѝ, въпреки това решението ѝ го тормози. Възможно ли беше тя да е преминала към християнството само заради сватбата? Защото е искала да се изкачи в бяла рокля, було и венец до олтара на църква „Света Валбурга“? Защото след това е искала да застане с любимия си кожух от заешка кожа на стълбите на църквата, докато близките и роднините на Улоф хвърлят ориз над нея? И ако е така, какъв човек я правеше това?“
„Не се казвам Мириам“ (превод: Радослав Папазов, 480 стр., ИК „Колибри“) превежда читателя през живота на една жена от ромски произход, преживяла ужаса на Втората световна война. Малика е изпратена в Аушвиц. Принудена е да промени името си на Мириам, за да оцелее в Ада. Дори след войната, когато заживява в Швеция, тя продължава да пази своята истинска идентичност в тайна. Миналото ѝ обаче не ѝ дава покой. Настъпва и мигът, в който Мириам ще разкрие тайната си. Как ще бъде приета тя? „Не се казвам Мириам“ е роман за срама, вината и страха от неизказаната истина, за най-потресаващата част от историята на Европа, за отношението към ромите и за живота в Швеция след войната. Това е книга за злото и доброто, за смъртта и оцеляването, за безчовечността и благородството, за незарастващите рани и силата на инстинкта за самосъхранение, който потиска емоцията в името на Живота. Тя буди гняв, ражда сълзи, но и някак смирява. Реалистична до болка, творбата е и зов, и вик, и съвест, и послание, и надежда – миналото никога да не се повтори, а хуманността да бъде основен съвременнен Закон. Модерен като стилистика „Не се казвам Мириам“ е роман, който пленява със своя трагизъм и морален дух.
Майгул Акселсон (р. 1947 г.) е авторка на 8 романа и няколко документални произведения. Става известна с романа си „Априлската вещица“, удостоен с три награди и преведен на 25 езика. Акселсон проявява силна чувствителност към проблемите на третия свят, на детската проституция, на бедността в родната ѝ Швеция. Като ни припомня мрачното и не толкова далечно минало, с романа си „Не се казвам Мириам“ авторката ни кара да се замислим и над непреодолените предразсъдъци в цивилизования свят.
Откъс „Не се казвам Мириам“ от Майгул Акселсон
„В следващия половин час надниква в много шкафове на спомените си. Там малкият Томас се втурва към нея, тя го притиска силно в обятията си, започва да се върти, полата ѝ на точки се развява, а детският смях кара и нея да се разсмее. Ето я и като шаферка на сватбата на Хана, букетът с цветя трепери в ръцете ѝ, когато Хана избухва в сърцераздирателен плач, докато Егон поставя пръстена на ръката ѝ. „Толкова съм щастлива – хълца Хана и съвсем неуместно си избърсва носа с дясната ръка, облечена в ръкавица. – Извинете! Просто съм толкова щастлива!“ И всички се смеят. Егон се смее и Улоф се смее, кметът се смее, нотариусът се смее и Мириам се смее, но изведнъж Томас се размрънква от количката си и Мириам се навежда, за да го завие по-плътно с памучното одеялце. Зад следващата врата вече тя самата е булка и е много красива с бялата си рокля, докато се изкачва към олтара. Толкова е млада, тъмна и хубава, до нея обаче Улоф изглежда изплашен. Може би си мисли за първата си сватба, за истинската си сватба, състояла се в голямата църква в града; бракът му обаче бе продължил едва една година, до деня, в който младата му съпруга бе родила Томас и после беше престанала да диша, сърцето ѝ спряло да бие и по никакъв начин не могли да го примамят да се върне обратно към живота. А може би Улоф се притеснява, че без да му каже и дума, Мириам отиде в църковното бюро още на следващия ден, след като той ѝ предложи, и обясни, че иска да се отрече от вярата на дедите си и да премине към шведската държавна църква, ако е възможно. И да, беше възможно. На пастор Клинтберг направо му потекоха лигите от възторг и веднага запази час за кръщене следващата неделя. Улоф знае, че Мириам не е убедена в съществуването на Бог, пък и той споделя съмненията ѝ, въпреки това решението ѝ го тормози. Възможно ли беше тя да е преминала към християнството само заради сватбата? Защото е искала да се изкачи в бяла рокля, було и венец до олтара на църква „Света Валбурга“? Защото след това е искала да застане с любимия си кожух от заешка кожа на стълбите на църквата, докато близките и роднините на Улоф хвърлят ориз над нея? И ако е така, какъв човек я правеше това?“